— Колко глупаво — говореше Мариана, — как ви подведох!
— Мълчи! — нареди Дик. Той се опитваше да разпали огън. Беше изпратил Казик да намери голям празен орех, за да кипне вода в черупката му. — Нищо — успокояваше я той, — все пак се спуснахме.
Мариана беше толкова изтощена, че въпреки болката вечерта заспа. А Дик и Казик седяха още дълго край огъня и мислеха какво да правят по-нататък, защото всичко беше много сложно.
Можеха, разбира се, да изпратят Казик обратно в селцето. Но до селцето имаше пет дни път, ако не и повече, и то тежък път — блата, гъста гора, лоши места. А и Мариана да остане само с Дик също беше опасно. Един човек непременно трябваше да ходи на лов, за дърва, и тогава Мариана щеше да остане сама, беззащитна. А гората не обича беззащитните. Дори ако Дик й оставеше бластера, пак можеше да се промъкне някоя гадина, дори нямаше да я забележи.
— Добре — реши най-накрая Дик, — значи двамата с теб ще направим носилка и ще носим Мариана към реката.
— Правилно — веднага се съгласи Казик. — Най-важното е да се прехвърлим през реката. Или поне един от нас да се прехвърли. Нали? Ще се доберем до хората и ще ги повикаме.
— Така и ще направим. Ще я отнесем до реката за половин ден. А там ще се прехвърлим.
— Само те да не отлетят, само да ни дочакат — изрече Казик с такава страст, сякаш се молеше. — Не бива да отлитат. Трябва да разберат, че без тяхната помощ — край с нас. Но те са от Земята, умни са, всичко разбират.
— Хайде да спим. Ти спи, аз ще поседя. После ще те събудя. Сутринта ще стигнем реката.
— Ще я стигнем.
— Остана ни още малко.
Дъждът барабанеше по листата, постепенно утихваше и тежките му капки се отронваха и падаха върху мъха.
На следващия ден не успяха да стигнат до реката, макар и отгоре да им изглеждаше близко. По пътя към нея трябваше да се промъкват през блато, освен това изгубиха доста време, докато направят носилка за Мариана.
Дик сряза пръти, но не се намериха тънки лиани, с които да ги завържат. На Мариана й стана зле от болката, която не я оставяше, и от сътресението на мозъка. Наистина те не знаеха, че тя има сътресение на мозъка, но й се повдигаше, болеше я главата и трудно разпознаваше спътниците си. Синините по бузата, по гърдите и на хълбока й бяха потъмнели.
През нощта отново се разрази буря — наистина почти без да вали. Мълниите удряха по стволовете на дърветата и се стоварваха върху земята като огнени змии. Дик се зарадва, че са успели да слязат.
Порив на бурята свали от горните клони остатъците от въздушния балон — видяха го как пада и в началото не разбраха какво е това — мълниите осветяваха блестящото черно покривало, което бавно се спускаше от небето.
На сутринта Казик се прокрадна до неизвестно същество, лежащо наблизо, и разбра, че това е старият им балон. Той сега изобщо не приличаше на себе си и беше трудно да си представи човек, че е можел да се издига във въздуха. От обвивката бяха останали само грамадни късове, от коша — жалки отломки. Но все още ги имаше въжетата и кожата от мехурите. Така че Дик и Казик направиха чудесна носилка за Мариана и даже измайсториха нещо като балдахин, за да не ги тормозят при реката мушиците, които там се рояха на черни облаци.
През целия следващ ден се промъкваха през гъмжащото от гадини блато и им се наложи да нощуват на островче от сплетени тръстики и водорасли. Островчето се беше разположило при брега на реката.
Мариана бълнуваше и изпадаше в треска, а нямаше кой да й даде лекарства, тъй като само тя разбираше от тях.
Островчето леко се поклащаше — под него течеше реката; при по-силно настъпване кракът на човек можеше да пробие дупка. През нощта Казик уби голяма змия, която също искаше да пренощува на това място. На Казик му се струваше, че са отлетели от селцето страшно отдавна — може би преди година, и оттогава вървят нанякъде, пълзят, катерят се и пътят все не свършва. За да се разсее, той си представяше приятни срещи с истинските земляни, а после започна да си спомня названията на всички върхове на Земята, високи над осем километра. Не че тези думи означаваха нещо за него — те бяха просто заклинания, нишка, която го свързваше със Земята.
На сутринта свариха змията и я изядоха, а после затърсиха подходящи дънери, за да направят сал, и се измъчиха, докато обикаляха из блатистия бряг и се промъкваха през пясъчни ивици и гъсти храсталаци.
Нито за миг не оставяха Мариана сама. Още повече че тези места бяха непознати и опасни. Тук се срещаха други блатни зверове и гадини. В глъбините на блатото, по-нагоре по реката, където не бяха ходили, имаше някакво струпване на животни — когато се погледнеше от някое дърво, се виждаше как водата кипи, сякаш обитателите й водят непрестанна битка.