Нещо влечеше Олег надолу, в синята вода, и беше много трудно да се задържи на повърхността, защото краката му бяха оплетени с водорасли и трябваше да ги освободи, трябваше да ги изтръгне, инак щеше да се удави…
Одеялото, с което Марианка беше завила Олег, отхвръкна настрани. Олег не се удържа до стената и падна на снега. Очите му бяха затворени, устните мърдаха, лицето бе потъмняло от напрежение, от желание да разкъса примките. Томас искаше да помогне на Олег, да го покрие или поне да сложи главата му на коленете си. В такива случаи е полезно да придържаш главата на човека. Опита да се изправи, но краката не го слушаха. Олег изви гръб и буквално политна във въздуха, отблъсна се с юмруци от земята и се търкулна надолу по склона. Преметна се няколко пъти, удари се в една стърчаща от снега скала и застина. Якето му се раздра, снегът не се топеше върху голите му гърди.
Не бива така, мислеше си Томас. Непременно трябва да се добера до него. Дявол да ги вземе и козата, и Дик с неговия комплекс за силна личност. Но Дик вярва, че е прав, вярва, че се ръководи само от грижата за всички. И от неговата дивашка гледна точка е прав, с дивашкото си неумение да надникне в бъдещето… Не е ли прекалено бързо превръщането на колективния, цивилизован човек в дивак? Може би сбъркахме, като позволихме на децата си да израснат като вълчета, за да оцелеят по-лесно в гората? Но нямахме избор. За шестнайсет години ние, възрастните, така и не успяхме да стигнем до превала. И нямаше да възникне надежда за това, ако не бяха израснали Дик и Олег. На колко години съм сега? Сигурно над четирийсет. Много ме боли от дишането — двойна пневмония, за тая диагноза не е нужно да си лекар. Ако не стигна до кораба, песента ми е изпята. Никакво козе месо няма да ми помогне. И трябва да вървя сам — момчетата не могат да ме замъкнат до превала… Какво става с Олег? Бълхата е страшно лош късмет, сякаш съдбата, стаена в скалите или в гората, не иска да ни пусне при човечеството, сякаш гората иска да ни превърне в свои деца, в двукраки чакали, тя е съгласна да търпи нашето селце, но само като свое собствено продължение, а не като отрицание. Там, зад скалата, тъмнее стръмно надолнище, май не е много високо, но ако сега Олег падне, ще се пребие. Къде е въжето, къде е второто въже, трябва да го вържа за оня камък…
Томас пълзеше надолу, добре, че беше надолу, така се пълзеше по-леко, и само снегът го пареше — кой знае защо, снегът успяваше да проникне навсякъде и много пареше в гърдите. Когато кашляш, трябва да е лекичко, за да не си разкъсаш дробовете, а кашлицата се трупа, напира навън и няма как да я удържиш.
Томас пълзеше надолу, влачейки подир себе си въжето, което му се струваше невероятно тежко, оловно, размотаваше се и се влачеше като змия. Олег се мяташе като птица в отчаяно усилие да разкъса примките, тилът му се блъскаше в камъните и Томас физически долавяше болката, която владееше Олег, владееше го в кошмара, но въпреки това беше реална, преобразена във видение. В този момент на Олег му се струваше, че върху него е рухнал покрив на къща. До Олег оставаха десетина метра, не повече, Томас разбираше, че той не го чува, не може да го чуе, но повтаряше:
— Потърпи, идвам.
И се мъчеше да вдигне глава, за да види дали не се връщат Мариана и Дик.
Най-важното беше да успее, да успее, преди Олег да се е свлякъл до пропастта, тогава вече ще бъде късно…
„Защо сега ми се вие свят?“
Когато се добра до Олег, Томас изгуби съзнание за няколко секунди, беше изчерпал всичките си сили, за да допълзи. Тласкано само от това отчаяно желание, тялото му отказа да се подчинява повече, сякаш бе изпълнило всичко, на което беше способно.
Томас се свести от подухването на ледения вятър, който довя облак сняг, а може би от неясния шепот на Олег и хрипкавото му дишане. Повече от всичко на света му се искаше да затвори очи, защото да лежи така и да не прави, да не мисли нищо — това бе топла, уютна приказка, сбъдване на желанията.
Олег бе мръднал още един метър надолу и се мяташе в усилие да се освободи от въжетата, отблъскваше се с вързаните си крака от скалата. Томас придърпа към себе си въжето, опитвайки да съобрази как по-здраво да привърже Олег за скалата, и все не му идваше на ум как се прави това, а после се оказа, че ръката му е празна — беше изпуснал въжето, краят лежеше няколко метра назад и Томас нямаше сили да се върне. Той се протегна, за да сграбчи краката на Олег, но момчето с див тласък го отхвърли, без тялото му да почувства болка.
Томас разбра, че така няма да удържи Олег, защото, дори вързан, Олег бе много по-силен от него, затова той продължи бавното си пътешествие към пропастта, за да се озове между нея и Олег, да се превърне в бариера, в препятствие, в неподвижна преграда. Струваше му се, че пълзи вече няколко часа, и той молеше, придумваше Олег да потърпи, да полежи спокойно, и все пак когато успя най-после да допълзи до тесния корниз, който отделяше момчето от пропастта, Олег вече се беше смъкнал толкова ниско, че Томас трябваше да се промушва между неговото тяло и острите камъни по ръба.