И навярно Томас би успял да издърпа Олег обратно нагоре, към спасението, ако самият той можеше да се удържи за чезнещия ръб на съзнанието.
Мариана дотича до лагера задъхана, струваше й се, че е отсъствала няколко минути, а всъщност я нямаше повече от час. Тичаше право към палатката и затова не разбра веднага какво е станало. Видя само, че лагерът е опустял, и отначало дори повдигна края на палатката, предполагайки, че Томас и Олег се крият там от снега, макар че палатката лежеше сплескана на земята и никой не би могъл да се скрие под нея.
Съвсем объркана, Мариана се озърна и видя следа по снега, която отиваше надолу към скалата — такава следа, сякаш някой е влачил по снега тежък товар, и веднага си представи страшна картина: животното с кръглите като бъчви следи влачи двамата мъже и виновна за това е само тя, защото хукна да спасява козата и забрави хората, болните хора в снежната пустиня, а така не бива да се постъпва. И всичко излезе ужасно глупаво, Защото тя не настигна Дик и не намери козата, а като остана сама сред скалите, се уплаши, че няма да намери пътя към лагера, уплаши се за безпомощните Томас и Олег, побягна обратно — и ето че закъсня.
Мариана припкаше надолу по склона, хлипаше и повтаряше:
— Майчице, майчице…
Кой знае защо, на снега лежеше въже. Олег ли бе успял да се развърже?
Тя заобиколи сивата канара и видя, че вързаният Олег лежи на края на пропастта, а Томас го няма никъде.
— Олег! Олег, миличък! — развика се тя. — Жив ли си?
Олег не отговори. Той спеше. Хората винаги заспиваха, когато отминеше припадъкът. Беше сам, но следата от тялото му продължаваше надолу към пропастта и когато надникна през ръба, Мариана видя, че там, наблизо, само на пет-шест метра, лежи Томас, лежи много спокойно и дори някак удобно, затова Марианка не се досети веднага, че той вече е мъртъв. Тя слезе долу, чупейки в бързината нокти по ледените камъни, дълго го разтърсва, мъчи се да го събуди и чак тогава разбра, че Томас е умрял от падането. А Олег, който дойде на себе си, чу шума и плача на Мариана и попита с немощен глас:
— Какво ти е, Марианче, какво има?
Той изобщо не помнеше как бе съборил Томас, макар че после по следите и откъслечните кошмарни видения на Олег успяха да разберат как и защо е станало всичко и се досетиха как е умрял Томас.
Дик се върна в лагера след два часа. Не беше настигнал козата, загуби дирята й по големия каменен сипей. На връщане срещна следи от неизвестно животно и тръгна по тях с надеждата да застреля дивеч и да се върне в лагера с плячка. Тогава можеше да каже, че нарочно е оставил козата на мира, защото е съжалил Мариана. И вече искрено вярваше, че е съжалил Мариана, защото не можеше да понася неуспехите.
Когато научи какво се е случило в лагера, докато го нямаше, той излезе по-трезв и спокоен от другите и каза на Олег:
— Не дрънкай глупости. Никого не си убил и за нищо не си виновен. Нали не си знаел, че блъскаш Томас. Трябва да си му благодарен, че се е мъчил да те удържи. Може нищо да не е успял да направи, сигурно не е успял, но все пак е искал да те спаси. И навярно така е дори по-добре, защото Томас беше съвсем болен, можеше да умре всеки момент, а искаше да върви към превала, щеше да се наложи да го мъкнем със себе си и всички щяхме да загинем.
— Искаш да успокоиш Олег — отвърна Мариана, като се превиваше от болка; ръцете й бяха премръзнали и раздрани до кръв, докато се мъчеше да съживи Томас и докато със залитащия от слабост Олег мъкнеха тялото му към палатката. — Искаш да успокоиш Олег, а виновни сме ние с теб. Ако не бяхме хукнали подир козата, Томас щеше да е жив.
— Правилно — каза Дик, — не е трябвало да тичаш след мен. Това е глупост, женска глупост.
— Нима не обвиняваш себе си? — попита Мариана.
Томас лежеше между тях, покрит през глава с одеялото, и сякаш не присъстваше на този разговор.
— Не знам — каза Дик. — Аз тръгнах подир козата, Защото ни трябва месо. На всички ни. На мен по-малко от другите, защото съм най-силен.