— Ела насам — каза Олег. — Тук няма никого.
— И да имаше, отдавна щеше да е замръзнал.
Гласът на Дик отлетя по коридора. Олег му подаде факлата си, за да запали своята, после изчака Дик да отстъпи място на Мариана и да запали нейната факла.
С три факли веднага стана по-светло, само че беше много студено. Далеч по-студено, отколкото навън, защото там въздухът беше жив, а тук мъртъв. Коридорът завърши с врата, но Олег вече знаеше как да я отвори. В действията на Олег се появи увереност, все още не истинска увереност, но по-голямо единство с кораба, отколкото у другите, за които той изглеждаше като страшна пещера и ако не беше гладът, щяха да останат вън. Ако Томас бе стигнал с тях до кораба, всичко щеше да е другояче. Олег не можеше да поеме ролята на водач и тълкувател на тайните, но по-добре той, отколкото никой.
Отвъд вратата имаше кръгла зала, такава виждаха за пръв път. В нея можеше да се побере цялото селце. Въпреки светлината на трите факли таванът се губеше в мрака.
— Хангарът — каза Олег, повтаряйки наученото от Старика. — Тук са десантните катери и другите средства. Но захранващият възел излязъл от строя при кацането. Това се оказало съдбоносно.
— И принудило екипажа и пътниците да вървят пеш през планината — добави Мариана.
На уроците Старика ги караше да учат наизуст историята на селцето, началото на тази история, за да не се забрави. „Ако хората нямат хартия, учат историята наизуст — казваше той. — Без история те престават да бъдат хора.“
— С огромни жертви… — продължи Дик, но не довърши, млъкна. Тук не биваше да се говори високо.
Пътя им прегради цилиндър с дължина десетина метра.
— Това е онзи катер — каза Олег, — който изнесли на ръце от хангара, но не успели да го използват, трябвало да бягат.
Мариана потръпна.
— Колко е студено…
— Той задържа студа от зимата — каза Дик. — Накъде сега?
Беше признал старшинството на Олег.
— Тук трябва да има отворена врата — каза Олег, — която води към двигателния отсек. Само че там не бива да влизаме. Трябва да намерим стълбището нагоре.
— Колко добре си научил всичко — усмихна се лекичко Мариана.
Отново тръгнаха покрай стената.
— Тук трябва да има много неща — каза Дик. — Как ще ги носим обратно?
— Ами ако наоколо бродят умрелите? — попита Мариана.
— Я млъквай! — рече Дик.
Олег изведнъж спря.
— Разбира се!
— Какво? Какво видя?
— Досетих се. Ако извием краищата на стълбата, ще можем да натоварим нещата на нея и да я влачим след себе си. Като шейната, дето я направи Сергеев.
— А аз помислих, че си видял мъртвец — каза Мариана.
— И аз си помислих за същото — каза Дик.
— Първата врата — каза Олег — Там няма да ходим.
— Ще надникна — каза Дик.
— Там сигурно има радиация — възрази Олег. — Старика така казваше.
— Нищо няма да ми направи. Аз съм силен — каза Дик.
— Радиацията е невидима, сам знаеш. Учил си го.
Олег тръгна по-нататък, като носеше факлата близо до стената. Стената беше неравна. В нея имаше ниши, открити табла с бутони и хладно блестящи екрани.
Томас беше инженер. Томас разбираше какво значат тия бутони и каква сила крият в себе си.
— Какво ли не са изпонаправили — каза Дик, който все още не се примиряваше с кораба — и въпреки всичко са се разбили.
— Затова пък са долетели през небето — каза Мариана.
— Ето, тази врата — каза Олег. — Оттук ще попаднем в жилищните помещения и навигационния отсек.
Как само звучаха някога тия думи: „навигационен отсек“, „пулт за управление“. Като заклинания. И ето че сега ще види навигационния отсек.
— А ти помниш ли номера на вашата стая? — попита Мариана.
— Каюта — поправи я Олег. — Помня, разбира се. Четирийсет и четири.
— Мен пък татко ме помоли да намина да видя нашата. Сто и десети номер. Ти си се родил на кораба, нали?
Олег не отговори. А и въпросът не се нуждаеше от отговор. Странното беше обаче, че Мариана разсъждава също като него.
Олег бутна вратата настрани. И отскочи. Беше забравил, че трябва да очаква това. Има такива бои, които светят години наред. С тях са боядисани някои коридори и навигационният отсек.
Светлината идваше отвсякъде и отникъде. И беше светло. Достатъчно светло, та факлите някак да помръкнат.