Едва след час намери каютата с кръгла табелка 44. Не защото беше трудно да я намери, просто се разсейваше по пътя. Първо попадна в каюткомпанията, където видя дълга маса и много му харесаха сложените по средата забавни солници и пиперници; той дори прибра в торбата по една от тях, помисли си, че майка му ще се радва, ако й занесе такива неща. После дълго разглежда фигурите на шаха — явно при удара кутията бе паднала на пода и се бе строшила, а те лежаха разпръснати по килима. Никой не му бе разказвал за шахмата и той реши, че това са скулптури на неизвестни за него земни животни. И разбира се, удивителен беше самият килим — той нямаше шевове, значи беше направен от кожата на едно животно. Кое земно животно е толкова голямо, и при това има тъй странни шарки по кожата? Трябва да е морско животно. Егли разказваше, че най-големите животни живеят в морето и се наричат китове. Олег видя още много вълшебни и тайнствени неща и към края на оня час, който му трябваше, за да се добере до четирийсет и четвърта каюта, беше изпълнен с впечатления. А трупащите се впечатления предизвикваха отчаяние от собствената му тъпота, от неспособността му да разбере кое какво представлява и от това, че Томас не бе стигнал до кораба, за да му обясни.
Олег дълго стоя пред вратата на четирийсет и четвърта каюта, без да смее да я отвори, макар да знаеше, че няма да види нищо особено. И дори разбираше защо. Макар майка му да бе казвала много пъти, че баща му е загинал при злополуката, че е бил в двигателния отсек, където се разцепил реакторът, все пак имаше чувството, че баща му може да е там. Кой знае защо, Олег никога не бе вярвал в смъртта на баща си и за него баща му оставаше жив, на кораба, очакващ и нещастен. Може би това идваше от вътрешната убеденост на майка му, че баща му е жив. Това бе неин кошмар, нейна болест, която тя усърдно криеше от всички, дори от сина си, но синът знаеше за болестта.
Най-после Олег се застави да отвори вратата. В каютата беше тъмно. Стените й бяха покрити с обикновена боя. Наложи се да спре, да запали факлата и очите му не привикнаха отведнъж с полумрака. Каютата се състоеше от две стаи. В първата имаше маса, диван, тук бе нощувал баща му. Във втората, вътрешната стая, бе живяла майка му с него, Олег, още съвсем мъничък.
Каютата беше празна. Баща му не се бе върнал в нея. Майка му грешеше.
Но го очакваше друга изненада, друго потресение, символ на онзи край на времето, онази пауза, в която бе живял корабът от момента, когато са го напуснали хората, до завръщането на Олег.
В малката стая имаше детско креватче. Той веднага разбра, че това съоръжение с разкопчани и провиснали отстрани ремъци, меко и сякаш висящо във въздуха, е предназначено за малко дете. И ето, незнайно защо, преди малко, само преди минута, набързо са изнесли детето оттук, дори са забравили едно съвсем мъничко розово чорапче и шарена дрънкалка. Още без да е осъзнал докрай, че среща самия себе си в този резерват на спрялото време, Олег взе дрънкалката, тръсна я и именно в този миг, като чу звука на дрънкалката и колкото и да бе странно — позна го, Олег осъзна реалността на кораба, реалността на този свят, по-дълбока и истинска от реалността на селцето и гората. В обикновения живот човек не може да срещне себе си. Предметите изчезват, а и да се запази нещо, то остава като спомен, като сувенир. А тук, на ремъчето, прикрепено към края на креватчето, висеше недопито шишенце мляко, млякото бе замръзнало, но можеше да се разтопи и да се допие.
И като видя себе си, като се срещна със себе си, като осъзна и преживя тая среща, Олег се захвана да търси следи от другите двама, живели някога тук, отвъд спрялото време — от баща си и майка си.
По-лесно се оказа да намери майка си. Тя беше избягала оттук, носейки него, Олег, затова върху леглото й в дъното на каютата се валяше усукан, смачкан, смъкнат набързо халат. Изпод леглото се подаваше мек чехъл, на възглавницата лежеше книга със стърчащо от нея листче. Олег взе книгата предпазливо, боеше се тя да не стане на прах като онова растение в коридора. Но книгата отлично бе понесла студа. Наричаше се „Ана Каренина“ и беше написана от Лев Толстой. Дебела книга, а на пъхнатото в нея листче имаше надраскани формули — майка му беше учен физик. Олег никога не бе виждал нейния почерк, защото в селцето нямаше на какво да се пише; никога не бе виждал книги, защото в онзи момент никой не бе взел книги от кораба. Беше чувал името на Достоевски в уроците на леля Луиза, но не мислеше, че писателят може да напише толкова дебела книга. Олег взе книгата. И знаеше: колкото и да е тежък обратният път, ще я носи до края. И това листче с формулите. После помисли малко и пъхна в торбата чехлите на майка си. Те изглеждаха много тесни за съсипаните от старост крака на майка му, но нека си ги има.