А следите на баща му, макар да бяха веществени и очевидни, кой знае защо не направиха на Олег такова впечатление като срещата със самия себе си. Така беше, защото при падането на кораба баща му не е бил тук. Излязъл е по-рано. Отишъл на дежурство и преди това подредил нещата си — бил спретнат човек и не търпял да е разхвърляно. Книгите му стояха в редичка на лавицата зад стъклото, дрехите му висяха в стенния гардероб… Олег извади оттам мундира на баща си. Сигурно не го е обличал на кораба — мундирът беше съвсем нов, син, плътен, с две звездички над нагръдния джоб, с тънки златни лампази на тесните панталони. Олег извади мундира от гардероба и го притисна към гърдите си — беше големичък. Тогава Олег облече китела върху своята дреха и му прилегна идеално, само трябваше малко да подгъне ръкавите. После подгъна и крачолите на панталоните. Ако баща му живееше в селото и носеше този мундир, би разрешавал на Олег понякога да го облича.
Сега корабът окончателно принадлежеше на Олег. Дори след като се върне в гората, той винаги ще тъгува за кораба и ще се стреми обратно насам, както се стреми Старика и както се стремеше Томас. И в това също нямаше нищо лошо, то бе победата на Старика, който не иска израсналите в селото да станат част от гората. Сега Олег окончателно разбра защо и как разсъждава Старика и думите му добиха смисъл, който можеше да се осъзнае само тук.
Олег се досети да отметне плота на масичката, там от вътрешната страна имаше огледало. Той бе виждал отражението си в локва. Но никога не се бе виждал в голямо огледало. И като се гледаше, осъзнаваше раздвоението, но това раздвоение не беше противоестествено — та нали там, зад отворената врата, току-що е бил той, мъничкият Олег, дори не си е допил млякото. А ето че стои пред огледалото с мундира на баща си. Разбира се, сега изобщо не прилича на баща си, Защото лицето му е загрубяло от вятъра и студа, с обтегната потъмняла кожа, с ранни бръчки от недохранването и суровия климат, и все пак това е той, Олег — израснал, върнал се да облече мундира и да стане член на екипажа на кораба „Полюс“.
В бюрото Олег намери бележника на баща си, половината страници бяха празни, най-малко сто бели листа, цяло съкровище за Старика. Ще може да учи децата, като рисува на хартията разни неща, които никога не са виждали. Нали, когато пораснат, непременно ще трябва да се върнат при кораба! Освен това намери няколко цветни картинки с изгледи от земни градове и също ги взе. Някои неща бяха неразпознаваеми и Олег реши засега да не ги пипа — разбираше, че връщането към селцето ще бъде трудно. Но едно нещо взе, защото веднага се досети какво е и разбра колко щастливи ще бъдат Сергеев и Вайткус, който му рисуваше това нещо на влажната глина и много пъти повтаряше: „Никога няма да си простя, че никой от нас не взе бластер. Нито един от нас.“ „Напразно се обвиняваш — отвръщаше му Старика, — затова трябваше да се върнем на мостика, а там имаше смъртоносна радиация.“ Оказа се, че бластерът на баща му е лежал в бюрото.
Дръжката легна надеждно върху дланта му. И за да провери дали в бластера има заряд, той го насочи към стената и натисна спусъка — от бластера излетя мълния и опърли стената. Олег зажумя, но след това още цяла минута в очите му продължаваха да танцуват искри. И Олег излезе в коридора с бластера в ръка: сега беше не само господар на кораба, но и получи възможност да разговаря с гората от позиция на силата. Не смейте да ни закачате!
В коридора Олег спря и се замисли. Искаше му се да отиде в навигационния отсек или в свързочния възел, но по-разумно беше да се върне в склада, защото, ако Дик и Мариана бяха вече там, щяха да се тревожат.
Олег бързо тръгна назад, но завари склада пуст. Никой не бе влизал в него. Добре тогава, ще отиде да ги събуди. Освен това, макар да не си го признаваше, Олег много искаше да им се покаже с мундир на космонавт, да им каже: „Ще проспите всичко на света. А е време да отлитаме към звездите…“
Този път той прекоси хангара направо, обратният път се оказа много по-кратък, отколкото бе предишния ден, вече бе свикнал с кораба. Отпред се показа ярка светлина — външният люк беше открехнат. Бяха забравили да го затворят. Макар че тук това нямаше значение, на такава височина едва ли се въдят зверове, какво ще правят тук?