Олег замижа и постоя така около минута, докато очите му свикнаха със слънчевата светлина. Слънцето грееше високо в небето, нощта отдавна бе минала. Олег отвори очи и се изплаши.
Нямаше никакви следи от Дик и Мариана: през нощта снегът бе изравнил и загладил всичко, сняг без нито едно тъмно петно.
— Хей! — каза Олег. Каза го с половин уста. Цареше такава тишина, че не посмя да я разбуди.
И в същия миг Олег забеляза как нещо се размърда на двайсетина метра от кораба. Там имаше нисък и полегат снежен хълм. И някакъв звяр — бял, почти сливащ се със снега, какъвто Олег виждаше за пръв път, подобен на гущер, само че мъхнат, дълъг около четири метра — разравяше този хълм предпазливо, сякаш се боеше да не подплаши плячката си. Олег гледаше звяра като омагьосан и чакаше да види какво ще стане по-нататък, той не свързваше бялата преспа с нощувката на Дик и Мариана. Дори когато лапите на звяра разровиха снега и там се показа тъмното петно на палатката, той продължи да стои неподвижно.
Но в този момент Дик се събуди, в просъница той бе чул как се върти звярът над тях, а носът му бе доловил чуждата опасна миризма. И с изваден нож Дик се хвърли навън изпод палатката, но се заплете в одеялата. На Олег му се стори, че снежната преспа внезапно оживя и изхвърли нагоре снежен фонтан. Звярът обаче ни най-малко не се изплаши от тоя взрив, а напротив, убеди се, че не е сбъркал в местоположението на плячката. Сграбчи с ноктестите си лапи кълбото от кожи и се помъчи да го притисне към земята, да го удуши, като ръмжеше и се радваше на находката.
Олег — горският обитател, търсеше пипнешком ножа на колана си и се готвеше за скок, очите му вече се мъчеха да отгатнат къде е слабото място на тоя звяр, къде трябва да забие ножа. А Олег — жителят на кораба и синът на механика, вместо ножа извади бластера, но не стреля оттук, отгоре, отдалече, а скочи в снега и се хвърли към звяра, стискайки здраво оръжието. Чудовището го видя, вдигна муцуна и заръмжа да отпъди Олег, явно го смяташе за конкурент, тогава, вече без да се страхува, че ще улучи Дик, Олег се спря и изстреля заряд от бластера в озъбената муцуна.
Докато Дик и Мариана обядваха, обходиха кораба и се захванаха да смъкват към изхода каквото трябваше да отнесат в селцето, Олег се изкачи най-горе, в навигационния отсек. Повика Дик със себе си, но той не тръгна — стигаше му и тази плячка. Не тръгна и Мариана — Олег й бе показал къде е лазаретът и тя подбираше лекарствата и инструментите, които й бе описала Егли. А трябваше да бързат, защото отново заваля сняг и осезаемо застудяваше. Още един ден — и нямаше да се измъкнат от планината, снегът щеше да вали много дни и студът да стигне до петдесет градуса под нулата. Тъй Олег се озова сам в навигационния отсек.
Той постоя няколко минути сред тържественото обкръжение на приборите в центъра на кораба, чието създаване беше немислим подвиг на милиони умове и хиляди години човешка цивилизация. Но Олег не изпитваше нито ужас, нито безнадеждност. Знаеше, че сега селцето, поне за него, за Олег, ще се превърне от център на Вселената във временно убежище за годините, докато корабът не стане техен истински дом, докато не го разберат дотолкова, че с негова помощ да намерят начин да съобщят за себе си на Земята. Затова трябва — възрастните го бяха обсъждали хиляди пъти — да се възстанови аварийната връзка.
Олег влезе в радиоотсека, защото Старика му бе казал къде да търси справочниците и инструкциите за свръзка, които трябваше да бъдат разбрани, преди да умрат Старика и Сергеев — само те можеха да помогнат на Олег и на другите, които щяха да дойдат след него.
В радиоотсека беше сумрачно. Олег не намери веднага чекмеджето с инструкциите. Той извади справочниците, те се оказаха много и не се знаеше кой е необходим. Но Олег по-скоро би изхвърлил чехлите на майка си, отколкото тия книги. С радост би взел някои детайли и инструменти, които да свършат работа, но разбираше, че това ще трябва да се отложи до следващия път, когато той ще разбира смисъла на тия екрани и пултове.
И тогава вниманието му бе привлечено от слаба потрепваща светлинка в ъгъла на пулта, полузакрит от креслото на оператора. Предпазливо, като към див звяр, Олег пристъпи към това място.
На пулта равномерно припламваше зелена лампичка.
Олег се опита да надникне зад него и да разбере какво означава това, но не успя. Седна в креслото на оператора и започна да натиска бутоните. Пак нищо не стана. Лампичката примигваше все по същия начин. Защо светеше? Кой я бе оставил така? Кому бе нужна? Ръката на Олег докосна една ръчка, която веднага поддаде и се плъзна надясно. И тогава иззад тънката решетка до лампичката долетя тих човешки глас: