Олег кимна. В тия думи имаше обида, макар че Томас не искаше да го обиди. Просто така се получаваше, че Дик е по-надежден, Дик е ловец, а той, Олег — не чак дотам. Сякаш да си ловец е висшето постижение на човечеството.
— Разбирам те — усмихна се изведнъж Томас. Той отпусна арбалета и се облегна на един стълб от оградата. — Но това е въпрос на приоритет. В една малка общност като нашата, да речем, математическите способности стоят в скалата на ценностите едно стъпало по-долу от умението да убиеш мечок, което е несправедливо, но обяснимо.
Томас имаше любезна усмивка, дългите му устни се извиваха в крайчетата, сякаш не се побираха на лицето. То беше тъмно, цялото в дълбоки бръчки, а очите още по-тъмни. А роговицата жълта. Томас страдаше от болест на черния дроб. Може би затова бе оплешивял и често кашляше. Но Томас беше издръжлив и познаваше пътя към превала по-добре от всички останали.
Томас рязко вдигна арбалета и пусна стрела, без да се цели. Олег хвърли поглед натам, накъдето се устреми с писък стрелата. Чакалът не успя да отскочи. Изтърси се от храстите тъй, сякаш вейките го бяха държали във въздуха, а сега го пуснаха. Рухна на ливадата, сгърчи се и застина.
— Майсторски изстрел — каза Олег.
— Благодаря. Трябва да го отмъкнем, докато не са налетели гаргите.
— Аз ще го донеса — каза Олег.
— Не — каза Томас, — той не е сам. По-добре изтичай да си вземеш арбалета. Ако се връщат нашите, ще трябва да минат през глутницата. Колко бяха чакалите?
— Снощи наброих шест — каза Олег.
Черната паст на чакала зееше, бялата козина беше настръхнала.
Олег се завъртя да изтича за арбалета, но спря, защото Томас свирна с уста. Тъй силно, че го чуха чак до другия край на селцето.
Да спре ли? Не, по-добре да изтича за арбалета! Това е само минута.
Майка му стоеше на прага.
— Какво става?
Той я бутна настрани, грабна арбалета от стената, едва не изтръгна куката. Къде са стрелите? Под масата ли? Да не са ги отмъкнали близнаците?
— Стрелите са зад печката — каза майка му. — Какво е станало? Нещо с Мариана ли?
Старика изтича навън с копие. Как да стреляш с арбалет, като имаш само една ръка? Олег го изпревари, вадейки тичешком стрела от колчана, макар че не си струваше да го прави в движение. Всички дечурлига от селцето препускаха към оградата.
— Назад! — викна Олег със страшен глас, но никой не го послуша.
До Томас вече стоеше Сергеев, стиснал в ръка голям лък. Мъжете напрегнато се ослушваха. Сергеев вдигна ръка с два липсващи пръста, заповядвайки на идващите отзад да замръзнат на място.
И тогава от сивата равна стена на гората долетя вик. Човешки вик. Викът беше далечен и кратък, прекъсна се и настана безкрайна тишина, защото нито една жива душа в селцето не смееше и да диша. Дори бебетата в люлките млъкнаха. И Олег си представи… не, дори видя как там, зад стената от дъжд и белезникави дънери, в живата, дишаща, движеща се гора Мариана притиска гръб в топлата и пареща кора на бора, а Дик е паднал на коляно — от прехапаната му ръка блика кръв — и се мъчи да хване копието…
— Старче! — викна Томас. — Борис! Оставаш при оградата. Олег, тичай след нас.
Малко преди гората ги догони леля Луиза със знаменития си сатър, с който миналата година прогони мечок. В другата ръка носеше главня. Леля Луиза беше едра, дебела и страшна жена — късите й прошарени коси стърчаха на всички страни, широката безформена рокля се издуваше като камбана. Дори дърветата боязливо отдръпваха клони и свиваха листа, защото леля Луиза беше като злия дух, дето през зимата ръмжи в клисурата. И когато леля Луиза се спъна в лиана хищница, лианата, вместо да сграбчи жертвата, се скри зад дървото като страхлива змия.
Томас спря тъй неочаквано, че Сергеев едва не се блъсна в него. Пъхна два пръста в устата си и свирна. Никой в селцето не можеше да свири тъй оглушително.
Когато звукът стихна, Олег разбра как се е затаила, как се е изплашила гората от човешкия тропот, от човешката тревога и гняв. Чуваше се само тежкото дишане на едрата леля Луиза.
— Насам! — извика Мариана.
Гласът й се раздаде съвсем наблизо. Тя дори не извика, а само подвикна, както подвикват от единия край на селцето до другия. А после, когато отново затичаха, Олег чу гласа на Дик, по-скоро зверския му рев и бесния лай на чакал.
Олег отскочи настрани, за да заобиколи леля Луиза, но пред него изникна гърбът на Сергеев, който не бе успял дори да се облече и тичаше само по кожени панталони.