— Говори Земята… Говори Земята… — После се раздаде писукане в такт с примигването на лампичката и в това писукане имаше някакъв неразбираем смисъл. След малко гласът повтори — Говори Земята… Говори Земята…
Олег загуби представа за времето. Той чакаше отново и отново да прозвучи гласът, на който не можеше да отговори, но който го свързваше с бъдещето, с мига, когато ще успее да отговори.
Към действителността го върна звънецът на ръчния часовник — Дик бе намерил часовника в своята каюта и му го даде. Часовникът звънеше на всеки петнайсет минути. Може би така трябваше.
Олег стана и каза на гласа от Земята:
— Довиждане.
И тръгна към изхода на кораба, мъкнейки куп справочници, от които не разбираше нито дума. Дик и Мариана вече го чакаха долу.
— Тъкмо тръгвах да те търся — каза Дик. — Ти какво, да не искаш завинаги да останеш тук?
— Бих останал — каза Олег. — Чух как говори Земята.
— Къде? — възкликна Мариана.
— В радиоотсека.
— Каза ли й, че сме тук?
— Те не чуват. Това е някакъв автомат. Нали връзката е прекъсната. Забрави ли?
— А може сега да е заработила?
— Не — каза Олег, — но непременно ще заработи.
— Ти ли ще го направиш?
— Ето книги — каза Олег. — И аз ще ги изуча.
Дик скептично изсумтя.
— Дик, миличък — примоли се Мариана, — само ще изтичам дотам да послушам гласа. Бързичко. Да идем заедно, а?
— Кой ще мъкне всичко това? — попита свадливо Дик. — Знаеш ли колко сняг има на превала?
Той вече пак се чувстваше главен. От колана му стърчеше дръжка на бластер. Но, разбира се, не бе хвърлил арбалета.
— Ще се справя — каза Олег и хвърли торбата на снега. — Да вървим, Марианче. Ще послушаш гласа. Още повече, че съм забравил най-важното. В лазарета има ли малък микроскоп?
— Да — каза Мариана, — дори не само един.
— Добре — каза Дик. — Тогава идвам и аз.
Тримата се впрегнаха в шейната и я влачиха първо нагоре по стръмния склон на котловината, после по платото, после надолу. Валеше сняг и им беше много трудно да вървят. Но не беше студено. И имаше много храна. Не изхвърляха празните кутии.
На четвъртия ден, когато започнаха да слизат по клисурата, където течеше ручеят, те изведнъж чуха познато блеене.
Козата лежеше под една скална козирка до самата вода.
— Чакала ни е! — викна Мариана.
Козата беше тъй измършавяла, че изглеждаше все едно ще умре всеки момент. Три пухкави козленца се боричкаха около корема й, опитваха да се доберат до цицките.
Мариана бързо отметна покривалото на шейната и започна да търси в торбите с какво да нахрани козата.
— Гледай да не я отровиш — каза Олег.
Козата му се стори много красива. Той й се радваше. Почти като Мариана. И дори Дик не се сърдеше, той беше справедлив човек.
— Добре, че ми избяга — каза той. — Сигурно щях да те убия. А сега ще те впрегнем.
Всъщност така и не успяха да впрегнат козата. Тя надуваше хобот и врещеше така, че скалите трепереха, а козлетата също се оказаха кресливи създания и се вълнуваха за майка си.
Така продължиха нататък: Дик и Олег теглеха шейната, Мариана я крепеше отзад, за да не се преобърне, а последна вървеше козата с малките си и мрънкаше — вечно й се ядеше. Дори когато слязоха до гората и там имаше гъби и коренчета, тя пак просеше кондензирано мляко, макар че също като пътешествениците още не Знаеше, че това бяло сладко нещо се нарича кондензирано мляко.
Част втора
Отвъд превала
Първа глава
Затоплянето се задържа цели две седмици.
Според календара още бе рано за пролет, но всички се надяваха да няма повече студове.
Селцето имаше двоен календар. Единият бе местен, определяше се от смяната на дните, от идването на зимата и лятото. Вторият бе земен, формален. Като закон, на който никой не се подчинява.
Отдавна, преди почти деветнайсет години по земния календар и шест по местния, когато остатъците от оцелелите след гибелта на „Полюс“ стигнали до гората, Сергеев изсякъл първия знак върху стълба, забит зад крайната колиба. Един знак — един земен ден. Трийсет или трийсет и един — един земен месец.