Постепенно календарът се превърна в цяла гора от стълбове с белези. Над нея издигнаха навес да я пази от дъжда и снега. Белезите бяха разни. Едни по-дълги, други по-къси. До някои от тях имаше допълнителни знаци. Знаци за смърт и за раждане. Знаци за епидемии и големи студове.
Когато Олег бе малък, тези стълбове му се струваха живи и всезнаещи. Те помнеха всичко. Помнеха, че не е научил урока по география или е обидил майка си. Веднъж Мариана призна пред Олег, че също се страхува от стълбовете. А Дик се разсмя и разказа, че искал да изстърже един лош знак, но Старика го хванал и му се накарал.
Календарът на Сергеев беше лъжлив. Всички го знаеха. Дори двойно лъжлив. Първо, денонощието тук е с два часа по-дълго, отколкото на Земята. Второ, в годината тия денонощия са повече от хиляда. Кратко лято, дълга дъждовна есен, четиристотин дни зима и студена, също дълга пролет. Цялата тая досадна аритметика се превърна в своеобразен водораздел между по-възрастните, дошли от кораба, и младото поколение. Младите приеха местната година такава, каквато си е. Иначе къде ще му излезе краят, ако есента е една година и зимата — също година.
Затоплянето се разтегли цели две седмици. Снегът спадна, нашари се с голи места. Склонът на гробищния хълм, обърнат към селото, стана кафеникав — повярвали, че е дошла пролетта, младите стръкове на лишеите се надигнаха и зашаваха. Единствената улица на селцето се превърна в дълга ивица кал. Отвъд къщите ивицата се раздвояваше — тесният канал отиваше към портата на оградата, десният стигаше до работилницата и бараките. Вдясно от работилницата, пред козарника, се образува дълбока зелена локва. Сутрин козлетата разбиваха с острите си нокти тънкия лед и ровеха из калта да търсят червеи. После почваха да играят, да се бият, да пръскат навсякъде, падаха в кишата, размахваха крака — също приветстваха подобието на пролет. Само козата на име Коза, матриархът на това семейство, разбираше много добре, че до пролетта е още далече. Тя висеше часове наред до работилницата, откъдето полъхваше топло, а когато търпението й се изчерпваше, почваше да търка бронята си в стената. Работилницата се тресеше, Олег изскачаше навън и пъдеше козата с тояга. Щом го видеше, тя се изправяше на задни крака, развълнувано размахваше предните, надвисваше над Олег и тъничко блееше от радост. Беше убедена, че нейният любимец се шегува. Тогава Олег викаше на помощ Сергеев. „Я хайде, мадам — казваше страховито Сергеев, — да се връщате към майчинските си задължения. Децата ви са безпризорни.“ Козата се отдалечаваше, без да бърза, подмятайки зеления си задник. Не се връщаше при „безпризорниците“, а отиваше до оградата и оставаше там с надеждата да се появи нейният приятел — стар козел единак, висок над три метра в гръбнака, окичен с остри костени плочки.
Понякога козелът изникваше на поляната и с тънък глас викаше козата на разходка. До самата ограда не идваше, страхуваше се от хората. Козата хукваше към портата и ако там нямаше никого, сама вдигаше резето и изчезваше за няколко дни. Тия разходки вече на три пъти дадоха плод и затова в обора живееха седем козлета на различна възраст.
От козето стадо нямаше кой знае каква полза, но козите станаха част от бита, доказателство за издръжливостта на селцето, развлечение за дечурлигата, които ги яздеха, макар че това не се харесваше на козлетата и подвизите на ездачите завършваха със синини. Разбира се, можеха да ги заколят и изядат — нали се случваше ловците да убиват диви кози. По средата на зимата, когато закъсаха с храната, Дик предложи сам да направи всичко. Но Мариана възрази и Старика я подкрепи. Дик сви рамене, той не обичаше да спори, и въпреки виелицата излезе в гората. Върна се късно вечерта с измръзнали пръсти на лявата ръка, но носеше малко мече.
Все пак имаше едно предимство от съществуването на козата. Тя се оказа изумителен пазач. И козлетата научи да пазят. Щом чужда твар припареше до оградата, козето семейство вдигаше такъв шум, че събуждаше цялото селце. Вярно, ако след това й се стореше, че заплахата е сериозна, козата хукваше да се скрие в първата попаднала къща. Там благополучно успяваше да изпотроши всичко и да изплюска каквото намери по тенджерки и чинии.
Добродушна и общителна по природа, козата мразеше само Поплювко. Сигурно някога се бе срещала с него. Не смееше да се приближи до клетката му, но от почтително разстояние тропаше, заплашително тръскаше гребен, блееше и настояваше селцето да бъде освободено от този отвратителен жител.