Пръв се запозна с Поплювко малкият Казик — сираче, осиновено от голямата Луиза.
Напролет Казик навърши тринайсет години, макар че не изглеждаше и на десет. Дребничък, жилав, с тъмна кожа, цялата на сини точки от търкултрън, ръцете изподрани, дълъг наклонен белег през челото. Наричаха го Маугли, защото гората му беше като роден дом. Ако другите деца можеха да бродят из гората, а при необходимост и да пренощуват, защото знаеха как да се укрият от хищниците в мекото разклонение на белия бор, то Маугли можеше да живее в гората цели седмици. Той вървеше през гората като стопанин. И всички го знаеха. Дърветата послушно отдръпваха клони от пътя му, гъбите се заравяха в земята, хищните лиани подвиваха опашки. Дори чакалите се бояха от миризмата му. Маугли никога не носеше арбалет в гората. Той умееше да мята ножа с такава сила и точност, че можеше да закове комар за дървото от петдесет метра.
В селцето Казик беше винаги тих и необщителен. Никога не плачеше и не се биеше. И никой не искаше да се бие с него, защото при всяко Казикване Казик изпадаше в студена ярост. Той не умееше да играе.
Отначало Луиза се боеше, че Казик е умствено изостанал. Но на училище ходеше послушно и макар че в час никога не проявяваше желание да отговори или да задава въпроси, предпочитайки да мълчи, докато другите шумно обсъждат нещо, той запомняше всичко. Старика твърдеше, че Казик има отлична фотографска памет. „На Земята — казваше той — от него би излязъл голям човек. Тук му липсва интелектуална храна. Това е безкрайно талантлив, но вечно гладен мозък.“ „Дай му всичко, което можеш — отговаряше голямата Луиза, — а после ще се върнем на Земята и други ще му дадат останалото.“
Идол, покровител и верен приятел на Казик беше Дик. И затова, че Дик беше горски човек. И затова, че двамата бяха сираци. Дик едва помнеше родителите си. Казик загуби своите по време на епидемията, когато беше съвсем малък. Той никога не наричаше Луиза „мамо“, Фумико, второто осиновено дете на Луиза, я наричаше своя майка, а Казик само „Луиза“.
През есента, скоро след завръщането от планините, където лежеше разбитият „Полюс“, Казик и Дик бяха в гората. Отиваха да ловуват далече на юг, на двайсетина километра от селцето. Там се преселват наесен стадата мустанги. Месото на мустанга не става за ядене, дори чакалът не му посяга. Но мустангите имат удивителен въздушен мехур. Животното го надува, когато се спасява от преследване. Тогава от сухо, кльощаво и донякъде подобно на кон насекомо мустангът се превръща в блестящ балон и излита във въздуха. Мехурът му е еластичен и здрав. От него се правят покрития за прозорците, торби, чанти, мехури за вода и много други полезни неща. А напоследък момичетата от селцето са си измислили нова мода — леки наметки в преливащи цветове — и тичат с тях като водни кончета.
Ловците тръгнаха на разсъмване. В гората не срещнаха нищо интересно. През онези дни всички още живееха със спомена за удивителния поход до превала и затова мълчаливият Казик не приличаше на себе си — изтормози Дик с въпроси. Той безшумно и леко крачеше до него, без да гледа в краката си, прескачаше живите корени, понякога се навеждаше да захлупи с мазолеста длан някоя сладка гъбка и в движение да я метне в устата си, друг път се стрелваше настрани, за да подуши нечия следа, но веднага се връщаше с поредния въпрос:
— Целият ли е от желязо?
— От сплав.
— И по-голям от селцето?
— Колкото оградата. Не, по-голям.
— И кръгъл?
— Маугли, нали вече ме пита за това.
Дик не обичаше да разговаря в гората. В гората се чува надалече. Ти самият трябва да слушаш в гората. Казик не се притесняваше от подобни съображения. Все едно, той чуваше по-добре от който и да било звяр.
— И пак ще питам — отговаряше упорито Казик. — Обичам да питам. Другото лято ще ме вземеш ли, като тръгнеш към „Полюс“?
— Непременно. Ако се държиш добре.
Казик изсумтя презрително. Той се държеше така, както смяташе за необходимо.
— Искам да полетя към звездите — каза Казик. — Звездите са къде-къде по-големи от нашата гора, от цялата тази земя. Знаеш ли къде ще отида, когато се върнем на Земята? Ще отида в Индия.
— Защо? — учуди се Дик.
— Така… — Казик изведнъж се смути. — Искам.
Известно време вървяха мълчаливо.
— Аз бих останал тук — каза изведнъж Дик. Пред никого не бе споменавал това.
Казик мълчеше. Изведнъж се засили и скочи на един нисък хоризонтален клон. Пресегна се нагоре, смъкна орехово гнездо и го пъхна в торбата си.