— Довечера ще ги изпечем — каза той, скачайки на земята.
Дик се намръщи. Беше недоволен от себе си. Трябваше той да види гнездото с орехи. За Дик гората беше бойно поле, на което той винаги се стремеше да побеждава. В гората се спотайваха опасности, които трябва да преодолееш или заобиколиш, в гората се криеше плячка, която трябва да догониш, хищници или смъртоносни твари, които трябва да убиеш, за да не убият теб. За Казик гората бе роден дом, може би дори по-истински от селцето, защото самото съществуване на селцето беше чуждо за този свят и гората се примиряваше с него само защото хората се оказваха по-умни и по-хитри. Казик разбираше гората и затова не се боеше от нея. Той не се бореше с враговете. Ако беше по-силен, прогонваше противника. И отстъпваше път на по-силния. Но и не чувстваше някаква особена любов към гората, както нямаше чувства към въздуха или водата. Всичките му мечти, мисли, надежди бяха свързани с онзи свят, който живееше в разказите на възрастните, в паметта на Луиза и Старика. Онзи свят на звездите и космическите кораби, където го чакаше Земята, му беше формално познат по-добре, отколкото на когото и да било друг жител на селцето. Само че никой не се досещаше за това. Защото Казик помнеше всичко, което говореше за Земята Старика, всичко, което бе чувал от разговорите на възрастните. Той знаеше височината на Еверест и датите от живота на Александър Македонски, атомните тегла на всички минерали и дължината на Брахмапутра, момчешката му глава беше натъпкана с цифри и сведения, нямащи никакво отношение към полумрачния свят на селцето. Особено силно го запленяваше историята — безбройните поколения на Земята, всяко от които е живяло, воювало и строило, сменяйки предишното. Милиардите хора и милионите събития, свързани със сложно кълбо от отношения, превръщаха гората и селцето в някаква абстракция, нещо като скучен сън, който трябва да изтърпиш. „Цяла година ще ходя по музеите — казваше си той, — знам ги как се наричат: Ермитаж, Британски музей, Прадо, Пергамон…“ Но не споделяше това с никого. Защо да споделя?
Когато през лятото Мариана, Дик, Олег и Томас Хинд тръгнаха към превала, Казик мислено измина с тях целия път през планините. И много преди да си дойдат, той престана да яде и да спи — слушаше. Слушаше кога ще се върнат. Именно той ги посрещна на десет километра от селото, когато със сетни сили влачеха по калната земя импровизираната шейна, натоварена със съкровища от кораба.
Тихо и настойчиво той разпита всекиго поотделно какво са видели в кораба. Знаеше, че трябва да чакат идното лято, за да се върнат при „Полюс“, и трите години не му се струваха много време. Ще мине зимата, Олег и Сергеев ще измислят как да поправят връзката, ще настроят радиото и тогава Земята ще прати помощ.
Когато притъмня, а това стана около четири часа, Дик и Казик спряха да пренощуват в гъсталак от смрадливчета. Горските зверове избягват подобни места, но ако потърпиш, с миризмата се свиква. На другата сутрин откриха стадо мустанги, промъкнаха се към тях така, че насекомите да не ги усетят, и убиха няколко стари самци. Дик стреляше с арбалета, той винаги носеше бластера от кораба, но не го използваше, пазеше заряда. Казик уби само един мустанг. Неговата задача в лова беше друга — той гонеше самците към Дик така, че да не могат да излетят. Единия самец уби, като метна ножа, който му направи Сергеев — той беше направил ножове за всички в селцето от металната стълба.
Дик остана да дере мустангите: да изрежеш мехура, без да го повредиш, не е работа за малко момче, иска се майсторлък. Казик не го свърташе на едно място, той тръгна надолу край ручея да види дали там няма охлюви. От техните черупки правеха отлични чинийки и стъргалки — жените от селото ще му благодарят.
Казик измина около триста метра. Мислеше за вълшебната страна Индия, където на младини е живяла Луиза, прекрачваше портите на града с приказно име Хайдерабад. И изведнъж чу тих пукот, нещо се мярна пред очите му и в следващия миг Казик откри, че стои насред езерце, което само преди секунда не съществуваше.
Езерцето беше съвършено кръгло, с диаметър около три метра и дълбоко не повече от два-три сантиметра — тревичките и камъчетата стърчаха от него. Беше съвършено гладко и отразяваше облачното виолетово небе. Сякаш отгоре бе паднала огромна капка.
Казик застина. Както всеки горски жител, той не обичаше изненадите.
Гората бе настръхнала и мълчеше. Казик искаше да отстъпи и предпазливо започна да вдига крак. Но течността го държеше за ботушите от дебела рибешка кожа и пред очите му се втвърдяваше като стъкло.