Казик се разтревожи и свирна да повика Дик на помощ. Не се сети, че е отишъл далече и Дик няма да чуе. После пак застина, размишлявайки какво да направи. И тогава плътната стена от листа се размърда и от нея бавно изпълзя някаква твар, напомняща краб, на когото са смъкнали бронята и отпред са му прикрепили хобот. Тази твар беше непозната за Казик и нямаше име. Но от нея лъхаше заплаха. И момчето я нарече „гад“.
Отстрани на хобота, под тъпите калаени очи на гадта, имаше отвори, закрити с мембрани. Мембраните ситно трепереха и Казик интуитивно разбра, че трябва да се пази точно от тях. Затова когато мембраните се отдръпнаха и от скритите зад тях отвори изхвръкнаха две струи лепкава течност, Казик имаше готовност и макар че краката му бяха приковани към втвърдената локва, той се извъртя и приклекна. Течността шумно се пльосна върху локвата и потече по нея като вода по лед.
Гадта много се учуди, че не е улучила. Не беше свикнала жертвата да се държи така. Разклати глава, вирна хобот към небето, затропа с тънките си крехки крака — личеше, че е разярена.
Казик дори се усмихна, като видя как гадта закри отворите с мембраните и почна да се надува, да пъхти и да се напъва, после пак отдръпна мембраните, но вместо стегнати струи се изляха само някакви жалки капки. Гадта приседна на задни лапи — явно възнамеряваше да изчака и да размишлява, ако, разбира се, имаше с какво да размишлява. Казик пък трябваше да реши как да се измъкне от капана.
Засъхналото лепило стегна краката му. Беше ясно, че ще трябва да пожертва ботушите. Казик започна да измъква крака от тях. Сега трябваше да скочи около метър и половина настрани, като внимава да не докосне лепилото с голи пети. Гледайки Казик, гадта отново се развълнува. Тя опипа с нокътя на предния крак крайчето на лепилото и като разбра, че още не е засъхнало и няма как да спипа жертвата с голи лапи, бавно и неуверено размърда крака и тръгна около лепкавия капан да търси място, откъдето да се добере с хобота до Казик.
Казик скочи в обратната посока, така че да се приземи на ръце и да придърпа краката си. Почти успя, но голата пета на десния му крак докосна края на лепкавото езерце и я проряза остра, пареща болка. Опитвайки да се откъсне, Казик извика така, че сигурно го чуха дори в селцето, а гадта най-сетне съобрази, че плячката се е хванала, и припряно забърза към Казик.
Казик се извъртя, измъкна ножа и искаше да го метне по гадта, но разбра, че сега по-важно е да си освободи крака — не се знаеше дали ножът щеше да помогне против това същество. С бързи движения той се опита да отреже слоя лепило, но ножът само се плъзгаше по стъклената повърхност. И тогава, усещайки как хоботът на гадта се протяга към него, Казик замахна да среже петата си, не улучи и вдигна ножа, за да удари хобота, който вече беше съвсем наблизо и го облъхваше със студен кисел мирис.
И в този момент Дик стреля с бластер по гадта.
Дик не чу изсвирването, но чу вика за помощ и когато дотича, се изплаши за Казик. Той стреля, докато гъбестото тяло се превърна в черно димящо кълбо, а краката се разпаднаха като отчупени клони. Замириса на озон.
Казик с учудване огледа купчинката пепел, обкръжена от сухи съчки, и каза:
— Защо така? Жалко за пистолета.
Той за пръв път виждаше бластера в действие, но знаеше, че зарядът трябва да се икономисва.
— Глупак! — каза Лик. — Това чудо щеше да те изсмуче. Кой ходи из гората с вирнат нос? За Индия ли си тръгнал?
Казик премълча. Беше успял да изтръгне петата си от лепилото. Потече кръв. Той бръкна в торбата за балсама. После каза:
— Жалко за ботушите.
Намазаха петата с балсам, превързаха я и Казик стигна до селцето на раменете на Дик. Не беше лесно. Дик носеше и торбата с мехури от мустанги, но той беше силен и всички го знаеха. Затова търпеше. Казик също мълчеше, макар че кракът го болеше и после, в селцето, две седмици подскача на един крак.
Приключението с Казик стана причина за важни събития. Първия тласък към тях дадоха думите на Казик. Тогава той седеше на леглото и гледаше как неговата втора майка му шие ботуши. Вайткус още сутринта донесе скроените парчета — той ги изрязваше от рибешка кожа, а голямата Луиза ги съшиваше. Работата беше първобитна, макар че Мариана донесе от „Полюс“ истински игли. Тя не намери конци, затова се налагаше, както и досега, да използват влакнести стъбла от водорасли, а те бяха доста дебели и прекалено къси, та непрекъснато се налагаше да ги снаждат. Луиза мърмореше както винаги, защото мразеше шиенето, за което в селцето губеха толкова много време. Казик дълго я гледа, а после каза: