— Ако направим балон — каза Сергеев — и той полети, това ще бъде полезно. Но първо, балонът е неуправляем. Да допуснем, че излетим, вятърът е попътен и се насочваме към планините. После вятърът се променя и ни отнася към заснежени хребети, където никой от нас не е бил. Падаме и загиваме или кацаме, но после не можем да открием обратния път. Как ще заповядаме на вятъра да ни отнесе точно в необходимата долина?
Олег погледна Мариана. Тя побутна към него чаша чай. Мариана беше на негова страна. Олег изведнъж се почувства като на изпит. Миналата година Старика им уреди — на него, Мариана и Дик — изпити, защото бяха пораснали и завършваха училище. Изпитът беше тържествен, всички жители на селцето, дори и малките деца се събраха под навеса до календарните стълбове. Старика задаваше въпроси, другите членове на комисията — Вайткус и голямата Луиза — също задаваха. Кой Знае защо, на Олег се паднаха далеч по-трудни въпроси, отколкото на Мариана и Дик, и той малко се обиди на Старика за тая несправедливост, а едва после разбра, че точно това е справедливо — Старика беше приготвил за всекиго въпроси, на които може да отговори. Тогава Олег изпитваше същото чувство като сега. Стегна се цял, като на лов, когато насреща налита чакал, и всички мисли бяха ясни и точни.
— Ако вятърът неочаквано се промени — бързо отговори Олег. — В балона трябва да се направи такова устройство, та да може бързо да слиза. Така вятърът няма да ни отнесе настрани. Просто ще кацнем на половината път и ще продължим пеш или ще изчакаме попътен вятър.
— Разумно — кимна Сергеев, — при условие че се наложи да кацате на равно място, а не над скали.
— Само да се доберем до платото — каза Олег, — нататък няма скали. Там е равно.
— Ще ме вземеш ли със себе си? — попита Мариана, гледайки втренчено Олег. Тя винаги гледаше втренчено човека, с когото говореше, и мнозина се притесняваха. Обикновено хората не те гледат в очите, когато разговарят с теб.
— Не знам — каза Олег.
— Втората страна на проблема — каза Сергеев — се състои в това как да направим балона. Засега нямам представа как.
— Аз също. Но ще измисля.
— Балонът трябва да е голям. Откъде ще вземем такова платно?
— А ако вържем заедно много мехури от мустанги? — каза Мариана. — Ще имаме грозд от балони.
— Не — каза Сергеев, — балоните ще останат да лежат на земята. Мустангът ги пълни с горещ въздух от тялото си, затова го повдигат.
— Правилно — съгласи се Олег. — Значи ще вземем много мехури от мустанги и ще ушием от тях голям балон.
— С конци ли?
— С лепило — каза Олег. — Имаме си Поплювко.
— Добре — съгласи се Сергеев, — приемаме засега тази версия. Но как ще закачиш гондолата за балона?
— Кое? — не го разбра Олег, който за пръв път чуваше тази дума.
— Люлка, кошница, в която да седят хората.
— А как са го правили на Земята? — попита Олег. — Сигурно може да се пришие към долния край на балона. Нали там трябва да има отбор, за да влиза топлият въздух.
— Не — спомни си Сергеев. — Запомнил съм много добре картинките от книгата на Жул Верн — покривали са ги с мрежа, а към нея прикрепвали коша.
— Е, мрежа ще направим — каза Олег.
— А как ще нагряваме въздуха?
— Като братя Монголфие — каза Олег, усещайки, че побеждава. — Ще направим печка… толкова ли не можем да измислим нещо?
В този момент откъм портата заблея козата, беше станало нещо. Заблея умерено. Ако имаше истинска опасност, щеше да врещи три пъти по-силно. Така че никой не се разтревожи. Но все пак трябваше да проверят. Сергеев погледна въпросително Олег. Олег каза:
— Отивам да видя.
— Добре — каза Сергеев, — че днес нещо се уморих. А за балона утре заедно ще помислим.
Олег се сбогува и тръгна към портата. Мариана го последва.
— Добре си го измислил — каза тя.
Вървяха покрай една дълга локва. В небето все още имаше мъничко светлина и затова очите им бързо свикнаха с полумрака. Прозорците на къщите бяха жълти — навсякъде светеха глинени лампи. Никой не излезе, макар че козата продължаваше да вдига врява. Всички знаеха, че няма нищо опасно.
Мариана се подхлъзна и хвана Олег за ръката. Имаше твърди пръсти. Той я погледна в профил — изящен нос и пълни устни. Олег се запита дали е красива. Майка му казваше, че Мариана е грозното патенце, което никога няма да се превърне в лебед. Вечното девойче. Майка му смяташе, че у Лиз има женска прелест. Може би говореше така, защото Олег никак не харесваше Лиз, а харесваше Мариана. Не би могъл да обясни защо е така — усещаше го само в отрицателен смисъл. Например, когато Мариана излизаше в гората заедно с Дик. Макар че не можеше точно да го формулира, това навярно не беше ревност, а по-скоро завист към Дик. Защото Дик беше по-висок, по-смел, по-силен и отличен ловец. Олег завиждаше на умението на Дик да стреля с арбалет и да хвърля нож, на способността му да проследи и убие дори най-силния звяр, на хладното му безразсъдство и най-вече на пълното му равнодушие към постиженията и мечтите на Олег. Те бяха недостъпни за Дик, той дори не опитваше да се ориентира в свързочните справочници или логаритмите. А това беше несправедливо и обидно. То обезценяваше стойността на знанията и уменията на Олег и той трябваше да се самоубеждава, че един ден ще докаже на Дик своето превъзходство в знанията и мъдростта, макар че всъщност му се искаше да го докаже в битка с чакал.