Понякога Олег започваше да тъгува за Мариана, искаше му се да чуе нейния глас или да срещне сивия й настойчив поглед. Но през последните месеци почти не общуваха, защото Олег беше много зает и се уморяваше до края на късия сумрачен ден. В селцето всички винаги бяха заети, дори и децата, всички се изморяваха освен сляпата Кристина и Лиз, която не обичаше да работи. Олег трябваше да разбере всичко написано за свръзката в книгите, които донесе от кораба. Трябваше да се върне и да съобщи на Земята, че са тук.
Козата тичаше покрай оградата и се мъчеше с блеене да пропъди седналия от другата страна самотен чакал — настръхнала бяла козина, зейнала черна паст. Ако чакалът прескочеше оградата, козата би се справила с него — един чакал не бе страшен за нея, тя бе два пъти по-голяма и по-силна, затова чакалът само се облизваше. А козата тропаше и го плашеше. Война на нерви.
— Мълчи! — каза Олег на козата. — Върви да спиш.
Мариана подкара козата към козарника и я затвори там. А Олег взе камък от купчината, струпана до портата точно за тази цел, и замери чакала. Чакалът разбра, че вече няма работа тук, и изтича към гората.
Беше много тихо. Снегът се сипеше лениво и безмълвно. Олег потръпна от студ.
— Лека нощ — каза той на Мариана, която затваряше козарника. — Прибирам се, че ще замръзна.
— Лека нощ — каза Мариана.
Гласът й беше тъжен, но Олег не се вслуша в интонацията. Като се подхлъзваше по калта, той изтича към дома си да изобретява въздухоплаването.
Втора глава
Балонът се превърна в ябълка на раздора за цялото село. Идеята изглеждаше безумна и невероятно трудоемка. Тя изискваше всички жители на селцето да жертват своето време, необходимо за всекидневните грижи, в името на една хлапашка фантазия, от която нямаше да излезе нищо. Но Олег имаше съюзници.
Пръв го подкрепи Сергеев. Без да се меси в спорове, той прие да измисли и направи горелка. За щастие стъблата на чукундурестото дърво, с които отопляваха къщите, се състояха едва ли не наполовина от гъста смола. Те не миришеха много хубаво, когато горяха с жарки виолетови пламъци и изгаряха почти без остатък, но отдавна никой не обръщаше внимание на това. Сергеев направи преса, за да изстискват смола от стъблата — голяма икономия на тегло. А Старика, макар и с много мърморене, им даде стария микроскоп. Имаше си нов, който Олег донесе от „Полюс“, но пазеше и стария. От микроскопа направиха тръба за горелката и клапан за регулиране на пламъка.
Казик стана вторият му съюзник.
Балонът беше за него велико приключение. И то чисто земно. Нали само на Земята летят с балони. Казик тихо и любезно помоли един по един всички възрастни да му разкажат романа на Жул Берн „Пет седмици в балон“. Разсъждаваше така: всички са чели този роман, но отдавна, още като деца, и са забравили много подробности. Но ако поговори с всекиго, ако всеки преразкаже сюжета на романа, ще се получи сравнително пълна картина. Той дори изкопчи от разказвачите имената на героите и накара Старика да нарисува балон. Старика често рисуваше за учениците си картинки от земния живот. Първото поколение ученици — Дик, Лиз, Мариана и Олег — трябваше да се задоволяват с грубовати изображения, надраскани на земята или с въглен върху борова кора. През последната година на децата им провървя — появи се хартия и Старика, обзет от еуфорията на внезапно забогатял бедняк, пръсна значителна част от запасите си за картинки — недодялани, наивни, но съвсем истински картинки: Айфеловата кула, Кремъл в Москва, слон, лунният купол, първият локомотив, каравелата „Колумб“. Събраха се около петдесет такива картинки и децата можеха да ги разглеждат след всеки урок. Имаше една картинка, направена по молба на Казик и дори с негови поправки, защото, макар че не умееше да рисува, той знаеше за балона много повече от Старика. На тази картинка балонът се спускаше над африканската савана, а след него тичаха слонове и жирафи.