Точно нея донесе Казик, когато Олег реши да прави балон.
— На — каза той, гледайки Олег от долу на горе. — Тук има всичко.
Олег взе картинката и дълго я разглежда. Забеляза, че от коша виси въже с котва на края и си помисли, че непременно трябва да направят подобна котва.
Не се знае каква щеше да е съдбата на балона, ако не беше Казик. Пролетта едва започваше и мустангите, които не подозираха колко се нуждае Олег от въздушните им мехури, още не се бяха събудили от зимен сън. Трудно беше да се намери укритието им и Казик с вярната Фумико поне двайсет пъти излизаха из гората, докато не откриха зимното леговище на мустангите. Оказа се, че през зимата те дремят в големи ями сред боровата гора. Меките подвижни корени ги криеха от снега и студовете.
После възникна проблем с мрежата, която трябваше да обгърне балона и да държи коша. Водорасли за нея събираха Мариана и червенокосата Рут. Ръцете им подпухнаха от студа, в крайна сметка Линда забрани на дъщеря си да скита из блатата и Олег трябваше да зареже всичко и да се захване със събиране на водорасли. Вярно помагаха дечурлигата — децата на Вайткус и близнаците, които живееха при Старика — но работата бързо им омръзваше и те духваха нанякъде.
Още в ранни зори Мариана и Олег отиваха отвъд гробището и тръгваха по отъпканата пътека към блатото. С всеки ден трябваше да навлизат все по-навътре, те газеха до коляно в ледената вода, която пареше дори през непромокаемите панталони от рибешка кожа. Водораслите бяха здрави, налагаше се да ги режат. Жилавите, белезникави водни косми се изтръгваха от ръцете, а трябваше да ги подрязват от корен, за да са колкото може по-дълги. Краката им се подхлъзваха в тинята; лакомите, но за щастие все още вяли пиявици драскаха с нокътчета по панталоните; ококорените крабове панически бягаха, ако ги настъпиш случайно; понякога идваше любопитна ютия и тогава се налагаше да излязат на брега и да я чакат, докато пак се зарови в тинята.
Олег се стараеше да работи повече от Мариана, но въпреки всичко изоставаше и му се струваше, че никога няма да съберат водорасли за тая проклета мрежа. А трябваше тепърва да ги отнесат в бараката и там да ги проснат на пода да се сушат, а сушенето хич не вървеше — въздухът все още беше студен и влажен.
Най-много се противеше майка му. Перспективата за въздушно пътешествие на Олег я плашеше до смърт.
— Това е самоубийство — повтаряше тя на Сергеев. — И вие го допускате тъй равнодушно. Ако бяха ваши деца, никога нямаше да разрешите.
Думите й само дразнеха Олег.
— Скоро ще навърша двайсет години — отговаряше уморено той.
Изморяваше се както никога досега, защото Сергеев не прекратяваше заниманията с електроника, а и в работилницата имаше предостатъчно работа.
А когато и Вайткус се зае да го разубеждава, Олег изведнъж избухна.
— Аз, какво, да не работя по-малко от другите? Не строя ли мелницата? Не правя ли плуг? Никого не принуждавам. И ако се наложи да правя този балон съвсем сам, пак няма да се откажа. Сигурно и на братя Монголфие всички са им разправяли, че само си губят времето. А ако не бяха те, нямаше да долетим с космически кораб дотук. Всичко трябва да започне отнякъде.
Вайткус се разсмя. Бълбукащият смях извираше от дълбините на огромната му рижа брада.
— По-добре да не ги бе имало братя Монголфие — каза накрая той. — Сега щяхме мирно да си седим у дома.
— Не се шегувам — каза Олег.
— Жалко. Трябва да умееш да се отнасяш с чувство за хумор към себе си.
— Какъв ти хумор! Майка ми крещи. Луиза разправя, че не си струва. Старика твърди, че рискът е твърде голям, а останалите си мислят, че съм подхванал някаква детска игра. Защо никой не ме разбира?
— В общи линии ти наистина си играеш — каза Вайткус. — Хубава игра, но прекалено необичайна за нас, простосмъртните.
— Но нима всички не искате да отлетим оттук?
— Много искаме. Ние, възрастните, го искаме много повече от теб. Знаем какво сме загубили, а ти само се досещаш. Но дори в такъв странен социум като нашето селце се изграждат стереотипи за отношение към новото. И те слабо се различават от онова, което става в големия град. Да вървиш към кораба — това е разбираемо, всички са го правили. Да убиеш звяр — пак разбираемо. Иначе няма да оцелееш. Но да летиш до планините с балон — това е безумие. Детински риск. Това е мечта за Казик, а не работа за човек, на когото селцето се надява за съвсем други неща.