Лятото едва започваше, но Олег все повече се измъчваше от вътрешна тревога, нетърпение и дори страх, че остава твърде малко време. Нищо нямаше да успее да свърши. И главно — нямаше да успее да научи всичко необходимо, за да отиде на кораба и да поправи връзката. Сега често го освобождаваха от общи задачи — съвсем престана да ходи на лов и не го викаха да работи в градината. Дори в работилницата Сергеев го пъдеше да не му се мотае в краката, а вечер строго го разпитваше какво е прочел, научил, разбрал, при което Олег виждаше и раздразнението на Сергеев, възникващо от това, че сам той разбираше далеч не всичко.
А междувременно балонът неусетно преодоляваше опозицията и се превръщаше в обективна реалност. Когато отминаха дъждовете, а Поплювко, когото Казик и Фумико хранеха до преяждане с червеи, започна да плюе тъй злобно, че около клетката му се образува стъклено езеро, под навеса между работилницата и ябълките Олег и Мариана почнаха да кроят и слепват от мехури обвивката на балона. Отначало заедно със Сергеев нарисуваха на земята кройката на балона, подобна на цвете с остри листенца, и тя бе тъй голяма, че Фумико едва успяваше да метне камъче от единия край до другия. Сто и двайсет крачки. После Мариана и Олег започнаха да слепват елементите на балона — листенцата. Мехурите, които изглеждаха тъй много, изведнъж взеха да не достигат. Наложи се Казик и Дик отново да тръгнат на лов за мустанги.
Отношението на селцето към балона постепенно се промени — явно хората бяха свикнали. Дори майката на Олег престана да вика. Лиз дойде на няколко пъти да реже и лепи мехури. А после двете с Кристина, която прояви неочакван талант за плетене на мрежи, усукваха въжета. Семейство Вайткус пък правеха коша от тънки вейки.
Но все пак никой не се отнасяше към балона тъй сериозно като Олег. Дори Мариана. Вярно, оставаше Казик, но той още беше малко момче, диво човече, което в дъното на душата си мислеше, че в края на краищата ще долетят с балона до Индия. Неведнъж, докато всички в селцето още спяха и черното студено небе едва започваше да посивява, Олег тихичко излизаше на студа, тласкан от все по-нарастващо нетърпение, и отиваше при изпънатите по земята блестящи листенца. Казик изникваше до него като безмълвна сянка, като горски Маугли. Той изтичваше до клетката да събуди Поплювко и мълчаливо помагаше на Олег.
После трябваше да слепят листенцата по краищата, за да се получи кълбо, по-точно круша с издължения край надолу. Колкото и да внимаваха, лепилото попадаше по ръцете им, пръстите се остъкляваха и изтръпваха. Сутрин трябваше да се пазят от кълбата на бодливия търкултрън, които летяха из въздуха в търсене на мечок, върху когото да се вкоренят и да пуснат нови филизи.
Най-сетне балонът бе слепен.
После беше готова и мрежата. Имаше дори въже с котва, за да се хващат за земята. И коша направиха — жилав и здрав. Можеше да сглобят балона.
Старика искаше отначало да пуснат балона без човек. Нека да повиси, ако изобщо излети, и да слезе обратно. Но Олег се противопостави и Сергеев го подкрепи. Трябваше да изпробват не само балона, но и горелката, да разберат дали балонът ще се подчини на човека.
— Направете въжето по-късо — каза майка му.
Олег само се усмихна. Въжето бе изплетено от Лиз и Кристина. Той също им помагаше, макар че съвсем нямаше време. Олег разбираше, че Лиз върши това, за да му достави радост. На два пъти отиде привечер в къщата, където живееха Лиз и Кристина. Там слушаше как Кристина вечно се жалва и чака смъртта и заедно плетяха онова безкрайно въже. Можеше и да не ходи — изобщо не го биваше в плетенето. Лиз го гледаше, разсейваше се и търсеше повод да го докосне. Олег търпеше, слушаше празни приказки, мъчеше се да мисли за нещо друго, а накрая все пак не издържаше и избягваше у дома или в работилницата.
Олег знаеше, че ще излети пръв с балона, и никой не го оспорваше — балонът беше негова рожба, без упорството му нищо нямаше да стане. През последните дни Казик мълчаливо ходеше подир Олег и не можеше да се примири с мисълта, че собственото му пътешествие се отлага. Надяваше се на чудо, което да ги накара да го вземат в първия полет. Олег беше непреклонен. За това имаше не само разумни доводи, но и известна доза злорадство: „Никой не вярваше, че ще има балон, но той съществува. И е мой. Не, разбира се, общ е, заедно го направихме, но е мой. И с него ще полетя аз.“