Балонът престана да се издига, макар че продължаваше опитите да се изтръгне и от това кошът подскачаше и се клатеше.
Всички долу имаха чувството, че е минало страшно много време. Почти минута хората гледаха нагоре и мълчаха. Балонът се издигна на стотина метра — по-нататък не го пускаше въжето — и бавно започна да се рее към гората, сякаш се опитваше да измами въжето, което го държеше в плен.
Олег все още не се виждаше никакъв.
Но поне беше в коша.
Сергеев, който се опомни преди останалите, вече искаше да извика на Вайткус и Дик да му помогнат да издърпа балона надолу, после разбра, че бързо трябва да се затвори горелката, иначе подемната сила на балона щеше да е твърде голяма и нямаше да се справят.
И тогава се развика Ирина.
— Синко! — викаше тя, нарушавайки мълчаливата тържественост на полета. — Синко, жив ли си? Олегчо!
Олег чу този вик и се позасрами, че майка му го вика като малко дете, но после му мина мисълта, че навярно и Наполеон си е имал майка; той стисна здраво въжетата, подаде се от коша и викна надолу:
— Всичко е наред.
Съвсем мъничкият тъмен силует на Олег — главата и раменете — се виждаше ясно от земята и всички закрещяха, децата заподскачаха, а Ирина зарида на висок глас.
Балонът бавно се движеше над главите им — това беше истински въздушен кораб, който можеше да полети в небето.
Цялата тази минута Вайткус бе седял на земята. Старика му помогна да стане и каза:
— А после те изобретиха въздухоплаването.
Вайткус се усмихна.
— Намали пламъка в горелката! — викна Сергеев. — Намали подемната сила! Чуваш ли ме?
— Чувам отлично! — отвърна Олег и главата му изчезна.
Олег се обърна към горелката и предпазливо намали пламъка. Но не много. Сега, когато всичко бе минало благополучно, никак не му се слизаше.
Той още веднъж погледна надолу и размаха ръка.
— Всичко е наред!
И видя селцето отгоре. Цялото наведнъж. Улицата — река от кал, край която се редяха, къщурките, тъй жалки, щом ги видиш отгоре, кривите покриви на бараките и работилницата, килнатата ограда. Малка група човешки фигурки — не успяваше да ги разпознае, Защото някои стояха точно под балона. Двама-трима размахваха ръце, децата подскачаха в дивашки танц.
Олег видя, че Кристина седи на прага на къщата си. Може би не искаше да дойде при балона, а може и да я бяха забравили в суматохата.
А ето там козата виреше нагоре зелена муцуна. Тя никога не беше виждала летящи слонове.
Погледът на Олег се плъзна по-нататък, отвъд оградата — тясна ивица ливади, а после започваше гората. За пръв път я виждаше отгоре. Плетеница от белезникави голи клони, тук-там кафяви и зелени петна на лишеи и лиани, и тази бъркотия се простираше до блатото. Отгоре блатото, тъй обширно на вид, изглеждаше съвсем малко, и след него започваха храсталаци, после пак гора без никаква просека или поляна, чезнеща в мъгливата далечина.
Олег предпазливо се премести в другия край на коша. Сега виждаше началото на пътя, който изминаха към планините, към „Полюс“. Отново гора, след нея пущинак и червени скали, издигнати над гората.
Още две крачки надясно. Пак гора. Само че тя се прекъсваше — там имаше степни участъци, където ходеха на лов за елени, и се тъмнееше стената на голямата далечна гора, до която рядко стигаха ловците и събирачите. Там нямаше дивеч и във влажния полумрак се спотайваха хищни цветя и лиани.
Вятърът налетя, помъчи се да отнесе балона. Кошът затрепери.
Олег разбираше, че трябва да намали пламъка в горелката. Хората долу го чакаха да слезе. Но не можеше да се откъсне от разкрилия се простор. Той престана да бъде мравка, пълзяща сред клоните. Излетя над света като птица и съвсем различните мащаби на този свят го изпълниха със свободното и трепетно чувство на могъщество и увереност в себе си и в онези малки човечета, които го чакаха долу. Чувството донякъде напомняше онова, което изпита, когато за пръв път видя в заснежената планинска долина отвъд превалащо огромния диск на космическия кораб.
Но онзи кораб беше само спомен за човешкото могъщество. Сегашният полет бе сътворен от самия него. И Олег разбра, че най-много му се иска да отреже въжето и да се издигне високо, чак до облаците, за да види по-надалече и да полети над тези гори, без да се крие в тях и без да се бои от каквото и да било.