През онзи ден ръмеше, от балона се сипеха капки и затова нямаше добра видимост. Олег усети как Дик се стъписа — беше в чужда обстановка, а Дик винаги се объркваше в чужда обстановка. Олег помнеше какъв беше Дик на борда на „Полюс“. През целия полет той стоя вкопчен във въжетата от едната страна на коша и не посмя да го обиколи. За полета Дик взе със себе си арбалет и дори пъхна под колана си бластера. Всичко това беше излишно, но Олег се престори, че не забелязва.
Неочаквано Дик каза:
— През лятото трябва да стигнем до голямата степ. Мисля, че тя започва ето там.
И той посочи с пръст на юг, където гората се сливаше с облаците.
— Там трябва да има много елени — каза Дик.
И Олег разбра, че Дик въпреки всичко си остава на земята.
Но не беше прав. Дик се чувстваше неуверено в прекалено лекия, почти прозрачен кош. Но главното бе друго — за пръв път в живота си той завиждаше на Олег.
Докато Олег се занимаваше с макар и полезни за селото, но не твърде необходими според Дик дела, на него му бе все едно. Той си имаше своята гора и своите победи. И едва сега, като гледаше гората и виждаше как между клоните се прокрадват чакали, как пълзи по дънера многокрака змия, как се издуват от пролетни сокове стъблата на сребърните борчета — като виждаше всичко, което бе недостъпно за не тъй тренирания и зорък поглед на Олег, Дик осъзна допълнителната власт и свобода, която дава притежаването на балона. В него се разбуди пронизващо желание да лети по въздуха към нови гори, да гони стада зверове, вечер да каца край тайнствени рекички…
Олег с учудване видя как Дик вади бластера.
— Какво правиш? — учуди се той.
— Тихо — прошепна Дик.
Тънкият зелен лъч се протегна към дърветата край блатото — безмълвни и неподвижни. И веднага в далечината долу възникна движение, някакво едро животно взе да се мята в гъсталака и тежкото туловище рухна на поляната.
— За пръв път виждам такова — каза Дик, прибирайки бластера. — Хайде да слизаме. Искам да видя какво съм убил.
Олег излетя с Мариана в тихо и топло време.
— Тук е красиво — каза Мариана. — Направо да не ти се иска да слезеш, нали?
Олег я гледаше. Чувстваше се като щедър стопанин, показващ на гостенката имението си. А тъй като знаеше прелестите на имението и беше уверен в тях, възприемаше комплиментите като нещо естествено. И му беше приятно, че именно Мариана успя да оцени красотата на полета.
— И тихо — каза Мариана.
— Благодаря — каза Олег.
— Защо? — Мариана се завъртя към него и го погледна внимателно, сякаш го виждаше за пръв път. — Защо ми благодариш?
Олег протегна ръка и докосна пръстите й върху ръба на коша. Кошът леко се люшна, но Мариана не се изплаши.
— Ти разбираш всичко — каза Олег.
Мариана отдели ръка от ръба на коша и сложи пръсти в ръката на Олег.
Това бе тъй естествено и дланта му вече очакваше докосването. Кошът отново се люшна и Мариана направи крачка напред, за да не загуби равновесие. Оказаха се съвсем близо един до друг и Олег я целуна по бузата. Искаше да я целуне по устните, но не улучи и я целуна по бузата, до ъгълчето на устните. А Мариана се притисна към него и застина като малко зверче. И вече нямаше нищо — нито небе, нито балон — те се рееха там, където нямаше никого освен тях и всичко беше тъй хубаво и естествено.
— Ей! — развика се отдолу Казик. — Къде изчезнахте?
Мариана вдигна глава — тя беше с една глава по-ниска от Олег — и се усмихна.
— Какво? — не я разбра Олег.
— Хайде да се вдигаме тук всеки ден — каза тя. И се засмя.
— Хайде… — Олег също се засмя. — Сутрин ще се вдигаме, а вечер ще слизаме.
— Само за Казик ми е жал. Дали да не го вземаме с нас?
— Не — каза Олег тихо, защото изведнъж се изплаши, че от земята могат да ги чуят. — Никого няма да вземаме.
— Ей! — викаше Казик. — Слизайте! Задава се буря.
Казик имаше удивителен нюх за времето — като горски звяр. Никога не грешеше. Ако усещаше, че се задава буря, значи, трябваше да се скрият.
Без да бърза, Олег завинти крана на горелката.
И докато балонът изстиваше и слизаше надолу, той не изпусна ръката на Мариана.
Успяха да слязат в последния момент — силният порив на вятъра задърпа балона така, че въжето пращеше. Долу нямаше никого освен Казик — след третия полет хората решиха, че не е нужно да издърпват балона с въжето, няма къде да се дене. Но този път забавянето едва не завърши зле, защото тласкан от поривите на вятъра, балонът слезе не на мястото на старта, а настрани, докъдето му позволи въжето — до крайната къща, като едва не я удари. И вече под дъжда, борейки се с бурята, скачаха по обшивката, за да излезе по-бързо въздухът и да отмъкнат балона под навеса. На помощ дотича Дик, после Сергеев. Всички се намокриха, измориха се и ругаеха Олег, че е закъснял със слизането.