— Нали ти виках! — повтаряше Казик. — Ти какво, оглуша ли?
Олег не отговаряше. Искаше му се — но нима можеше да си го признае — отново да излети високо в бурята, та бесният вятър да го носи и да не бъде страшно, а само весело.
Опитваше се да хване погледа на Мариана. Струваше му се много важно тя да го погледне. И веднъж или дваж успя. Но веднага почнаха да го мъчат съмнения — ами ако се е пошегувала? Ами ако не изпитва каквото изпитва той?
Но когато вече бяха в бараката и балонът беше на сигурно място, Мариана погледна Дик и Сергеев, които стояха до отворената врата, очаквайки пороят да отмине, и прошепна:
— Колко е хубаво, че летяхме заедно, нали?
В нейния въпрос също имаше неувереност дали може да вярва на онова, което се случи. И тази неувереност зарадва Олег.
Той каза:
— Чудесно е, че летяхме заедно.
През онзи ден, когато за пръв път решиха да се издигнат без въже, Сергеев полетя с Олег.
Специално изчакаха ден без вятър.
Балонът летеше уверено. Олег вече бе свикнал да работи с него и познаваше малките му хитрини. Когато се издигна до предишната височина, Олег се подаде навън и махна с ръка на хората долу. Там отново се бе събрало цялото селце, както в деня на първия полет. Олег откри с поглед Мариана. Махна й с ръка, но никой освен нея не се досети.
Балонът се издигаше лениво, но настойчиво, все по-бързо и Олег подсъзнателно очакваше всеки момент кошът да се разтърси — въжето да спре издигането.
Но полетът продължаваше и хоризонтът се разширяваше бавно и неусетно — чезнеха в мараня краищата на света. Селцето се превърна в жилище на буболечки, а гората — в безкрайно море.
Изведнъж притъмня. Дълъг облачен език се спусна отгоре и закри хоризонта. Изкачването стана по-бавно.
— Дали да не слезем? — попита Сергеев.
— Не — каза Олег.
Въпросът на Сергеев го учуди — нали от самото начало искаха да минат през облаците и да видят небето. Сергеев мълчеше.
Беше много тихо. Просто невероятно тихо. Олег имаше чувството, че никога през живота си не е чувал такава тишина.
Не можеха да преценят дали балонът се издига, но явно все пак се издигаше, защото парцалите от гъстия облак бавно слизаха надолу пред очите им.
Тук беше по-студено, отколкото на земята. Ръбът на коша се покри с влага.
— Според мен спряхме да се издигаме — каза Сергеев.
Олег пристъпи към горелката и засили пламъка.
Стана още по-тъмно. В душата на Олег започна да се прокрадва страх. Той гледаше Сергеев и си мислеше: „Колко щастлив човек, съвсем не се бои. А аз не знам накъде отиваме и дали някога ще се измъкнем от този мокър памук“. Не знаеше, че Сергеев се страхува повече от него, защото, макар да летеше с балона само за втори път, разбираше, че един случаен вихър, който можеше да се спотайва в облака, би бил достатъчен да ги отхвърли настрани, да ги разбие в земята или да ги отнесе към планините.
— Ще хвърля баласт, бива ли? — попита Олег.
Въпросът беше риторичен. Олег командваше балона и Сергеев признаваше старшинството му във въздуха. Допълнителните торби баласт бяха взети именно с тази цел. Дори се уговориха след излитането всички от селото да отидат по-надалече от поляната, за да не ги удари някоя торба.
Сергеев помогна на Олег да изхвърли баласта. След всяка изхвърлена торба кошът трепваше и балонът се устремяваше нагоре като уморен плувец, който гребе към повърхността, за да си поеме въздух.
Изведнъж стана малко по-светло. Светлината беше странна, различна. И Олег се досети, че скоро ще излязат от облака.
Излязоха от облаците в една низина на облачния слой. Наоколо все още имаше сиви валма, но над главите им блестяха звезди. И Олег видя какъв неочакван удар е тази гледка за Сергеев, който вече много години не бе виждал звезди.
Сергеев застина, впил поглед нагоре. Заобленият балон отразяваше облаците, но между него и тях имаше дълбока синева и множество звезди. И при това бе светло, съвсем светло: отдясно като ярък нажежен котел светеше слънцето. Беше едновременно студено като в планините — студено със свежестта на простора — и горещо от слънцето.