А балонът продължаваше неусетно да се издига, оставяйки под себе си облаците, които изглеждаха меки, но плътни — дотолкова, че сякаш можеше да прекрачиш през ръба на коша и да тръгнеш по тях, затъвайки леко В пухкавия мъх.
Сергеев се опомни пръв и каза:
— Намали горелката, че ще вземе да ни отнесе нанякъде.
Олег го послуша.
Те мълчаха и гледаха небето, облаците. Не им се искаше да слизат долу, макар че вече мръзнеха.
И в този момент Олег видя нещо странно.
По небето бързо и настойчиво се движеше черна точка.
Тя се появи в периферията на зрението му и отначало Олег видя не нея, а пищната диря — бяла и права, чезнеща отвъд хоризонта, сякаш от тънка тръба излиташе струйка пара и постепенно се разширяваше.
— Сергеев… — каза Олег. — Погледни! Що за звяр е това?
Сергеев, който гледаше в друга посока, се обърна. Точката се приближаваше към балона, който закриваше половината небе, и беше готова всеки момент да се скрие.
Сергеев каза:
— Не може да бъде!
— Какво? — Олег долови невероятното смайване в гласа на Сергеев.
— Това… това е самолет, или ракета… или… Може да е направено само от човек.
Черната точка изчезна и Сергеев бързо мина от другата страна. Кошът се наклони.
Без да обръщат внимание на студа, те изчакаха черната точка да изплува от другата страна на балона и да продължи по-нататък уверено, право, оставяйки тънка, постепенно разширяваща се следа.
— Как така човек? — попита Олег почти боязливо. — Та тук няма никого. Дали не е птица?
— Пресметни скоростта — отговори Сергеев. — И височината. Мисля, че това е сонда.
— Какво?
— Изследователски атмосферен скаут. Той се движи със скорост около две хиляди километра в час на височина десет-петнайсет километра. Такива има в геоложките експедиции.
— Значи тук има някого?
— Значи тук има някого — потвърди Сергеев.
Той погледна слънцето, за да определи в какво направление се движи скаутът.
Скаутът започна да слиза. Виждаха как се спуска и намалява скоростта. Бялата диря се прекъсна недалече от облачния слой.
И нищо повече. Само размита, чезнеща следа в синьото небе.
— Слизаме — каза Сергеев.
— Хайде! — съгласи се Олег. — Умирам от студ.
Кацнаха в блатото и после трябваше цялото село до вечерта да измъква балона оттам. Всички се изпоцапаха и подгънаха. Но това не беше толкова важно.
На планетата имаше хора. Други хора.
Трета глава
Планетата нямаше име.
Имаше цифров код. Всеки справочен компютър даваше сведения за нея, без дори да подозира, че на хората им е по-приятно, когато планетата има название. По-обичайно е.
Но така става с планетите, открити отдалече, от Космоса, и после включени в списъците за изследвания.
Планетата беше открита преди няколко години. После, както е редно, изпратиха към нея станция „Тест“. Автоматичната станция влезе в орбита, изстреля скаути, засне повърхността, спусна прибори, които взеха проби от въздуха и почвата. После „Тест“ събра всички свои слуги и се отправи към трасето, където го прибра корабът майка. На кораба-майка младши научен сътрудник Кирейко прегледа материала, направи квалифицирани изводи и всички материали за планетата заминаха в архива да чакат реда си.
Младши научен сътрудник Кирейко можеше да открие, че планетата представлява изключителен научен интерес например защото на нея има разумен живот, или защото неразумният живот е необикновен, или защото там има чудесен климат и отлични условия за колонизация, или най-сетне защото минералните й богатства са поразително разнообразни.
Младши научен сътрудник Кирейко не откри нищо подобно.
Планетата беше лишена от разумен живот. Високите й ширини бяха заети от снежни планини, по-долу тъмнееха първобитни гори, покрити с вечен облачен слой, а в екваториалната област се разстилаха хиляди километри пустиня. Ъгълът на наклона към орбитата не беше голям, периодът на обиколка около Слънцето — малко повече от хиляда дни. Нищо особено.