— Досещам се — каза Сали. — Чувствате се самотен и вече съжалявате, че сте полетели с нас.
— В никакъв случай.
Павлиш продължаваше да гледа гората. Искаше му се да види в нея някакво движение, живот. И му се стори, че дърветата бавно, сякаш изпаднали в сомнамбулски танц, започнаха да поклащат клони и да извиват дънери, подчинявайки се на всеобщ ритъм, сякаш породен от биенето на далечни барабани.
Разузнавателната станция се беше притаила на края на голяма гора.
След първите два дни на дейност, суматоха, монтиране на куполите, разтоварване настъпи тишина.
Никой не излизаше от станцията и нейните тънки двойни стени заглушаваха всеки звук, разнасящ се вътре.
Неподвижното не плаши.
Гората започна да свиква с това, че край нея живее нещо чуждо.
Павлиш, макар че беше доста зает в тези първи дни, с любопитство наблюдаваше процеса на внедряването на станцията в новия свят. Още повече че вече бяха включени камерите за външно наблюдение, работеше метеорологичният пункт, а сондите, установени под геологическия купол, се бяха заели чевръсто да дълбаят в земята — започваше опознаване на гората и почвата, обективно, несвързано с органите за осезание, Защото приборите незабавно кодираха информацията. А кодираните понятия водят до закономерни обобщения, защото всички планети се състоят от едни и същи елементи, даже най-често в едни и същи съчетания между тях, а живата природа се подчинява на общите закони на генетиката и се състои от едни и същи белтъчини във всяко кътче на Галактиката. Разликата не е в биологичната същност, а във външните особености. Затова Павлиш през цялото време усещаше неудовлетворение от разминаването между натрупването на обективни знания и пълното осезателно неведение.
Той разбираше, че е безумие да излезе навън и да вдиша дълбоко този жив, нестерилизиран въздух, да смачка в ръка листо от дърво или да откъсне тревичка и да я помирише. Знаеше, че зад спокойствието на околния свят са се стаили сили, враждебни за човека — не защото са насочени именно против него, а защото са му абсолютно чужди, не го познават и ще се опитат да го скършат веднага щом се опита да влезе в контакт с тях.
На третия ден сутринта Павлиш се канеше да пусне първия биоскаут.
Биоскаутите бяха общо три — предстоеше им да изследват атмосферата, като регистрират химическия и биологическия й състав на различни височини. Подобни скаути имаше и Клавдия, но тяхната задача беше да заснемат геологическата карта на планетата. Разликата беше в това, че в случай на необходимост Клавдия можеше да накара скаута да се спусне на земята и дори да проведе сондиране. Скаутите на Павлиш можеха само да трупат информация, за която да съобщят след завръщането си. Тогава Павлиш щеше да прегледа отчета на скаутите и снимките и да определи точките, на които трябва да отиде самият той.
Павлиш прекоси ниския овален коридор към лабораторията си.
Скаутите го чакаха, легнали върху високи подпори. Според програмата, разработена отдавна и важаща за всякакви стандартни ситуации, Павлиш беше длъжен на първия етап да изстреля скаутите „в лайка“. Всеки полет съответстваше на венчелистчето на лайка. Дължината на „венчелистчето“ беше петстотин километра, височината на полета варираше. Елипсата на първото венчелистче преминаваше на височина трийсет километра, всяка следваща се спускаше по-ниско. По този начин се изследваше един вид атмосферен цилиндър с височина трийсет километра и диаметър хиляда.
Самата процедура на изстрелване не беше сложна. Павлиш задаваше програмата, стартираше изстрелването и по-нататъшните събития протичаха без негово участие.
Скаутът му намигна със зелената светлинка за готовност, подпората се задвижи, вдигайки го към купола, в който се появи отверстие, достатъчно за излизане в атмосферата. Павлиш вирна глава и видя сиво облачно небе. Върху шлема на скафандъра падна капка дъжд. Павлиш я избърса с ръкавицата си.
Щракна изстрелващият механизъм. Скаутът бавно се вдигна над подпората и уверено се насочи към отвора в покрива. Повдигна се, ниско бучейки, като тлъст бръмбар, излитащ на лов.
Отверстието в покрива на купола се затвори.
— Ето — заразмишлява на глас Павлиш. — Работният ден започна.
Той включи интеркома.
— Клавдия, изстрелях първия скаут. Сега ще изляза навън.
— Внимавайте! — предупреди го Клавдия. Гласът й, изкривен в слушалките, изглеждаше девически и почти нежен. — Нали не сте забравили анбласта?