— Не, ангел мой, освен това взех запас от храна, спален чувал и голяма тояга. Същевременно ви уведомявам, че ще се отдалеча от купола на точно сто метра.
— Слава, оставете ги вашите шегички. Това е първото ви излизане.
— Е, да речем, второто. Не забравяйте, че когато долетяхме тук, ни се наложи да прекараме около час на чист въздух.
— Под защитата на планетарния катер, който ни спусна — поправи го Клавдия, — и в компанията на десетина членове на екипажа.
— Благодаря. Ще бъда внимателен. Не се безпокойте. Между другото, и без това трябва да проверя анбласта.
Той извади пистолета от джоба на гащеризона. Анбластът не беше с големи размери, но тежеше. Ръкохватката легна удобно в дланта му. С тези бластери бяха ставали произшествия по време на експедициите.
Целта на оръжието беше да обездвижи всеки агресор, от змия до слон, но диапазонът му на действие, разбира се, беше относителен. При това ефектът често зависеше от метаболизма на хищника. Зарядът, достатъчен за едно същество да заспи за седмица, само поваляше друго в лека дрямка, а трето можеше и да убие. Така че в задачата на Павлиш влизаше да изпробва оръжието върху местните твари, като за целта беше желателно да достави образец в лабораторията и да изясни действието на анестетика. Разбира се, ако образецът не възразява.
Люкът на шлюза лакомо измляска, притискайки се към рамката.
Павлиш постоя малко при купола, като се оглеждаше и изчакваше да види как ще реагира на появата му местната фауна.
Фауната изобщо не реагира.
Без да бърза, Павлиш тръгна по рядката трева към всъдехода и го погали по страничната стена, надвиснала над главата му. После погледна към илюминатора на геологическата лаборатория. Точно така. Клавдия стоеше на илюминатора и наблюдаваше дали нейното момченце ще пресече улицата на зелен светофар.
Павлиш помаха на Клавдия, тя вдигна ръка в отговор, но не се отдръпна от илюминатора.
— Деца ти трябват на теб — каза Павлиш. — Поне пет.
И веднага се притесни да не е включил интеркома. Не, не го беше включил, тя не го чуваше. Че щеше да се обиди.
Сега той можеше спокойно да се огледа.
Станцията с ръкави коридори и малките куполи-лаборатории, се намираше на двеста метра от края на гората. В тази посока гледаше и илюминаторът, зад който беше бюрото на Павлиш.
Когато той обиколи станцията, се озова на полегат склон, спускащ се до голямо езеро. Склонът беше покрит с трева, малко по-надолу се виждаха камъни, заобиколени от храсти.
Самото езеро беше сиво, спокойно и изобщо целият този свят създаваше впечатлението за спокойна сивота. Но това беше само впечатление. Павлиш беше наясно, че зад тази сивота се крият страсти и трагедии, първобитни, но поради това още по-жестоки, че този свят се е стаил и наблюдава пришълеца.
Павлиш погледна нагоре. За три дни облаците нито веднъж не се бяха разпръснали, за да се покаже поне за минутка слънцето. Те бяха със същия цвят, с които бе и езерото, и бяха също толкова спокойни, така че не можеше да се разбере дали се движат, или висят неподвижно над главата му.
Отпред нещо проблесна.
Павлиш тръгна предпазливо надолу по склона и се спря на няколко крачки от проблясващо същество, което чевръсто се зариваше в земята. Съществото не му обръщаше никакво внимание. Павлиш се приближи, приготвил анбласта за стрелба. Металически проблясващият закръглен гръб на животното вече почти се беше скрил под земята. Павлиш застана на колене и започна внимателно да разгребва рохкавата почва наоколо. После подхвана съществото и с рязко движение го измъкна навън.
То не се съпротивляваше. Нещо изпращя. Павлиш видя, че в почвата влиза дълго пипало.
Той вдигна кълбото върху дланите си и осъзна, че е успял да хване възможно най-рядкото за тези места „животно“ — мобилната сонда на Клавдия, и сега заради това Клавдия щеше да му откъсне главата, напълно основателно.
Тъй като и без това щеше да му се наложи да оправя сондата, той я взе със себе си, като извади от земята тънкия пробовземач и сложи всичко в контейнера за образци. После, макар и изобщо да не му се искаше да го прави, натисна бутона на интеркома и потърси Клавдия.
— Всичките ви сонди ли работят? — попита той.
— Една току-що се изключи — съобщи Клавдия. — Тъкмо щях да ви помоля да проверите какво е станало с нея.
— Няма нужда да ме молите. Организирах си лов и тъкмо я улових. Ще я отнеса на Сали, тя ще я оправи.