При вида на хората животното издаде странен блеещ звук, в който Павлиш долови заплаха и предизвикателство, и се завъртя така, че пластините на гърба му се залюляха и затракаха в страховит боен ритъм.
Без да престава да блее, чудовището се втурна срещу тях.
Павлиш успя да закрие с тялото си Сали и изстреля в чудовището заряд от анбласта. Звярът изрева гръмогласно и се завъртя на място, сякаш е изгубил плячката си от поглед; малките му червени очички пламтяха от злоба. Павлиш стреля отново — и пак без ефект; само напомни на чудовището къде се намират.
И не се знае как би завършила тази битка, ако не беше Клавдия. От върха на главния купол изригна зелен лъч. Той шибна чудовището и то рухна на земята.
— Ама че работа — процеди Павлиш, опитвайки се да се усмихне. Той се обърна към Сали.
Сали мълчеше. Тя се опитваше да се изтръгне от обятията на близкото дърво. Явно отстъпвайки от чудовището, беше притиснала гръб към дънера му и то я беше обгърнало, сякаш искаше да се впие в нея, да изсмуче соковете й.
Павлиш изстреля остатъка от заряда по дървото. На него му подейства. Стволът се сви и почерня, а Сали направи три крачки напред и падна в ръцете на Павлиш.
— Защо не се обади? — попита Павлиш.
— Не исках да плаша Клавдия — отвърна Сали тихо.
Придържайки Сали, Павлиш се приближи до лежащото в цялата си триметрова дължина чудовище.
— Всички искат да вечерят с нас — каза той.
Пое от Сали пробовземача и внимателно отвори с него пастта на чудовището. Вместо зъби в черната яма на устата стърчаха жълти тъпи пластини.
Клавдия дотича от купола. Застана до тях.
— Първи извод — обади се тя, — анбластът не действа срещу едрите местни хищници. Или действа недостатъчно ефективно.
— Това не е хищник — възрази Павлиш. — С такива пластинки храната по-скоро се стрива, отколкото се разкъсва. Макар че то щеше първо да ни стрие, а после да мисли. Благодаря, Клавдия.
— През цялото време ви наблюдавах.
— Коленете ми треперят — обади се Сали.
— Доволна съм, че нещата се развиха така — продължи Клавдия. — Това е нагледен урок.
— Не разбрах.
— Нагледен урок по предпазливост. Решихте да се разхождате на тази планета като на Земята. Вече няма да го правите.
— Може и да сте права — въздъхна Павлиш. — Ще ми помогнете ли да пренеса трупа в лабораторията?
— Задействах серворобота.
Сякаш чул думите й, от люка излезе сервороботът и закрачи към трупа на чудовището.
— Какво е това на крака ви? — попита Клавдия.
Оранжевият лишей беше покрил с тънък хлъзгав слой крачола на скафандъра почти до коляното. Преди да премине през дезинфекцията, Павлиш изстърга лишея в епруветка.
Четвърта глава
Валеше дъжд, примесен със сняг, сякаш зимата беше решила да се върне, затова се събраха при Старика в класната стая. Едвам се побраха. Децата седяха на пода, възрастните искаха да ги изгонят, но никой не излезе, дори и най-малките. На Олег му се струваше, че всички възрастни са си поставили една цел — да оспорят думите на Сергеев, да го изкарат лъжец или фантазьор. А самия Олег просто не го вземаха под внимание. Той не разбираше, че това се случва от суеверен страх — на всички толкова им се искаше Сергеев да е видял именно скаут, че представяха най-отчаяните аргументи против. Някои от доводите бяха даже глупави от гледна точка на Олег.
Например майка му кой знае защо каза, че това е бил автоматичен спътник, оставен още от старите изследователи.
— В атмосферата? — отвърна Сергеев. — В достатъчно гъстите й слоеве? Та нали още след първата обиколка спътникът ще изгори.
— А височината? Сигурен ли си във височината? — попита Вайткус. Той беше почервенял, беше станал по-тъмен от рижата си брада.
— Олег, повтори.
Олег повтори, сигурно за пети път, че предметът е бил тъмен, движел се е бързо и е оставил след себе си димна следа.
— Височина под десет километра — обясни Сергеев.
В стаята стана задушно, но не отвориха вратите, защото сляпата Кристина се беше простудила и кашляше.
— Не е изключено тук да има много бързи птици — рече Луиза. — Приказно бързи птици.