— Да, бе, подробност! — Вайткус се разсмя високо и звънко и майката на Олег се развика, за да заглуши смеха му.
— А далече ли е това? Къде е тази точка?
— Мога да покажа посоката, в която се намира базата на този скаут — отговори Сергеев и вдигна ръка.
— Югоизток — определи Старика.
— Облаците са еднообразни и измамливи — продължи Сергеев. — Освен това не мога да кажа точно какво разстояние пролетя скаутът в облаците и под тях.
— Но приблизително? — уточни Луиза.
— Няколко десетки километра. Едва ли повече.
— Е, това си е чист късмет — изтръгна се от Вайткус.
„Той никога не е ходил в гората — помисли си Олег. — Не може да си представи какво означават тук сто километра. Никой от нас все още не е ходил толкова далече, дори и Дик. Не, ходили сме, но само до кораба, в планините. А на югоизток има много труднопроходима гора. И блата. Дик някак успя да стигне до реката, преди нея са блатата.“
— Може да се сметне за късмет — съгласи се Сергеев. — Поне да се достигне дотам е реалистично.
— Трудно — рече Дик.
— Но е реалистично, нали? — в гласа на Вайткус се появи умолителна интонация. Разбираше, че самият той нямаше да достигне дотам. Щеше да се наложи да отиде Дик. И Олег.
— Те вече са отлетели — повтаряше майката на Олег. — Докато се доберете дотам, със сигурност ще отлетят.
— Не можем да пропуснем този шанс — възрази Старика. — Ако трябва, и сам ще тръгна.
— Къде ти! — поклати глава Дик. — Пътят е труден.
— Но може да се достигне. — Казик скочи на крака. — Ще направим сал.
— А блатата? — попита Дик. — Пробвал съм да се промъкна оттам.
— Ще ги заобиколим. Нали свършват?
— В края на краищата отидохме до превала — напомни Олег, защото се получаваше, че все едно ще отидат други, а не той. — А то е по-трудно.
— Пет-шест дни път — изчисли Вайткус. — Ще дойда с вас.
— Това е по-опасен път, отколкото до превала — каза Сергеев.
Навън се стъмни. Старика запали светилника и огънят започна да играе върху лицата на хората, правейки ги неприличащи на себе си и зли.
Някой се размърда зад Олег, приближи се, мека длан докосна шията му. Вайткус и Сергеев спореха за местността на югоизток, сякаш са били там. Олег се обърна, защото му се искаше това да е ръката на Мариана, но знаеше, че не е Мариана — тя имаше суха и твърда длан. Оказа се Лиз.
Тя приближи устни до самото ухо на Олег.
— Не ходи там, остани, страх ме е за теб.
Тя шепнеше, но хората бяха толкова нагъсто, че на Олег му се стори, че всички са чули тези думи и ще му се смеят. И той отдръпна глава, за да се освободи от докосването, и не каза нищо. В ушите му шумеше и той с усилие разбра, че Старика говори за сала.
— За сала са нужни греди. А за гредите трябва да се отсекат дърва. Брадвата ни е само една, трионът е по-скоро ножовка. А и не се знае ще плават ли дънерите на дървата, които растат там.
— Ако не беше реката — каза Дик, — щяхме да стигнем за пет дни.
— Може да направим мехури — реши тогава Олег. — Мехури, за да плават. Нали дечурлигата плават на мехури. Като въздушен балон, но по-малки. И ще преплаваме.
— Това е идея — оцени Стария.
— Почакайте, почакайте! — Мариана изведнъж заговори бързо, сякаш се боеше, че ще я прекъснат или някой ще се досети какво иска да каже, преди тя да го произнесе. — Олег каза, че мехурите са като въздушен балон. Но ние изобщо няма нужда да преплаваме реката и да вървим сред блатата. Та нали имаме балон!
— Балонът! — чу гласа си Олег. — А ние си седим и дрънкаме…
— А как тогава ще летим до кораба? — попита Сергеев.
— Защо? — учуди се Олег. — Сега вече корабът не ни е нужен.
После настана всеобща глъчка, всички се прекъсваха, Защото балонът беше прекрасен изход от положението и срещата с тази неведома експедиция, която изстрелваше скаути, стана реална и лесна. Сядаш в балона и долиташ за един ден, че и по-бързо. Някой обясняваше, че ветровете тук са непостоянни, ако се затопли през нощта и падне роса, вятърът непременно ще е южен. Дори майката на Олег изведнъж се успокои й започна да му говори на ухото да се облече по-топло. Но в този момент Кристина Застена и каза, че й е задушно, че й е лошо, и поиска да я отведат вкъщи. А Лиз помоли Олег да й помогне, защото тя нямало да се справи сама.