На Олег не му се искаше да тръгва, защото сега щеше да се обсъжда най-важното, касаещо именно него.
За щастие Сергеев веднага се изправи.
— Почивка — обяви той. — Така или иначе, няма какво да се диша. Предлагам всички да вечерят, а след това ще продължим разговора. Ще сложим децата да спят и ще поговорим още. Все пак нещата са много сериозни.
Олег не разбираше защо всичко е толкова сериозно, но беше благодарен на Сергеев за прекъсването на разговора.
Поведоха Кристина към дома й; Лиз изобщо не помагаше на Олег, а просто вървеше до него. Пък и помощта й не му беше нужна, Кристина беше лека, съвсем безплътна, можеше да я отнесе и на ръце.
— Мечтая си — говореше Кристина, — сякаш се намирам в сладък кошмар. Нима най-накрая ще видя истински хора? Предполагам, че веднага ще излекуват слепотата ми, може би даже още тук, в базата. Та това не е сложна операция, нали?
— Разбира се, че ще ви излекуват — съгласи се Олег. Той през цялото време усещаше погледа на Лиз.
— Домъчняло ми е за теб — обади се Лиз. — Изобщо не наминаваш през нас.
— А на кого сме му дотрябвали? — запя тъжната си песен Кристина. — Дори и да ме излекуват, никой вече няма да ми върне младостта. Никога. И може би е по-добре да не проглеждам отново — що за радост е да видиш в огледалото изрод и развалина?
Но Олег не вярваше, че тя наистина си мисли такива неща. Тя със сигурност смяташе, че ще й върнат и младостта. Та нали за двайсет години в Галактиката нещата може толкова да са се променили, че хората да са престанали да умират. Ако хората имат много места, на които да живеят — нали има толкова много свободни планети, — то за всеки ще има достатъчно място. Природата — той беше научил това още от уроците на Старика — планираше живота на човека от гледна точка на защитата срещу загиването на вида. При всеки биологичен вид действа един и същ закон — продължителността на живота на един индивид трябва да бъде такава, че той да успее да даде потомство и по възможност да му помогне да оцелее. Рибите, които хвърлят хайвер, могат да умрат веднага, защото хайверът е страшно много. За млекопитаещите вече е важно да откърмят децата си и може би даже да откърмят няколко плода, за да се увеличава видът. И хората някога са живеели по двайсет-трийсет години. А после са започнали да мамят природата — ето тогава човекът е станал цивилизован. После човекът се е избавил от много болести и сега живее по сто години. Значи, в това също има някакъв смисъл? Старика, когато Олег започна да му развива същата тази идея, му каза, че е стихиен детерминист. Олег не възрази. Той вече твърдо беше решил, че е прав. Прав в това, че човек не живее сто години по случайност — това е необходимо на природата. Тя иска да разсели човека из Галактиката, на всички тези планети, които нямат собствен разумен живот. А за целта са нужни милиарди хора. И възрастните са необходими, защото притежават опит и мъдрост. И те са нужни на новите планети може би дори повече, отколкото на Земята. Без Старика или Томас селото отдавна би загинало или би подивяло. Може би хората ще открият вечната младост. И безсмъртието. Но това ще означава, че им предстои да избършат още един скок — до другите галактики.
— Наминавай — повтори Лиз и Олег осъзна, че тя казва това през цялото време, еднообразно и търпеливо. — Ще те чакам. Когато всички легнат да спят, идвай при мен. Кристина ще си трае.
— Няма да си трая — намеси се Кристина. — Вие ще ми пречите. Още сте деца, рано ви е да мислите за такива неща.
— Ние за нищо не си мислим — каза Олег.
Приближиха се към къщата, Олег остави Кристина.
— Лиз, заведи я вътре, че аз трябва да тръгвам.
— Ще те чакам — повтори Лиз. — Винаги ще те чакам.
— Лека нощ.
Той не се заслушваше особено в думите й и му беше странно, че Лиз може точно сега да говори така; той не разбираше, че Лиз е много уплашена — ето, сега той отново ще замине или ще отлети и тя пак ще трябва да го чака, без да знае дали ще се върне, или не. А тя не можеше да направи нищо, през цялото време си мислеше за Олег и дори нощем излизаше от колибата, отиваше при къщата му и стоеше до тънката стена, за да слуша как той късно вечер разговаря със Старика или с майка си. И после тя слушаше как той спи и се бореше с изгарящото желание да влезе тихичко в дома му, да легне и да го прегърне, топличък и послушен.
А Олег се върна при Сергеев, където вече бяха Старика и Вайткус. Един вид съветът на селцето. Не бяха повикали Олег, но нямаше да го изгонят, я. В селцето се беше получило така, че всеки решаваше сам дали да присъства на съветите, или не. И сега Дик беше отишъл да спи, макар че разговорът засягаше и него, Мариана беше в къщата, както и Линда — те живееха там, много ясно, че нямаше къде да се дянат. И още там беше и Казик, само че не бе влязъл, а стоеше на улицата, трепереше до стената и слушаше. Олег му кимна: