Балонът беше под навеса. Нямаше да може да го измъкне сам.
Олег реши да опита, докато всички спят. В този момент не мислеше за вятъра, за това, че някой трябваше да отвърже балона. Обърна се и побягна към хамбара. Цялата нощ беше пред него.
Тогава Мариана, която така и не си беше тръгнала, защото беше сигурна, че Олег е някъде наблизо, го забеляза. Тя не го повика, а се приближи към навеса.
— Какво искаш да направиш? — попита тя шепнешком.
Олег трепна.
— Ти какво?
Той също шепнеше.
Мариана не се беше облякла, преди да излезе навън, под мокрия сняг косите й се бяха слепнали, увиснали на къси кичури.
— Притеснявах се къде се дяна.
— Иди да спиш. Ще се оправя сам.
— Искаш да отлетиш сам. Това е глупаво.
— Аз съм най-глупавият в селцето — кимна Олег. — Вие всичките сте умни, а аз съм глупак. Затова ще седя тук и ще чакам.
— Та нали ти през цялата зима учи! От теб зависи толкова много.
— Ако знаех как ще приключи всичко, изобщо нямаше да уча.
— Обичам те, защото си най-умният.
— Никой не ме обича, просто искат да ме използват като машина. И никой не се интересува от това какво мисля аз самият.
— Не се бой за мен. Ще полетя с Дик. Нали знаеш, че нищо няма да се случи?
— Ако нищо няма да се случи, значи, трябва да летим заедно.
— А ако се случи?
— Тогава пък още повече.
— Олег, не бива. Бунтуваш се, защото те са прави. И ти знаеш, че са прави. Докато ние летим нататък, ти ще се подготвяш за похода.
— Ако има експедиция, моят поход няма да е нужен никому. Това е заблуда.
— Не, това са мислите на възрастни хора.
— Те мислят само за себе си.
— Това е глупаво. И е странно да го чуя от теб, Олег. Те мислят по същия начин като мен. За децата, които вече порастват и трябва да се върнат у домата да учат. За старите, които трябва да живеят. И за теб също.
— Тогава ти ще дойдеш с мен в планините.
— А кой ще полети?
— Дик и Казик. Те ще се справят.
— Повече да не съм чула това. Иначе вече не те познавам. Как не те е срам да ме връзваш за себе си, за да съм до теб! Защо? За да те гледам? За целта си имаш майка вкъщи.
— Те ще се справят без теб.
— Аз познавам всички растения и лекарства. Нужна съм им.
— Нужна си на мен.
— Защо?
— Знаеш. Защото те обичам.
Изскърца врата, сякаш току до тях.
— Това е татко — каза Мариана. — Да идем да спим. И ако наистина ме обичаш, както казваш, тогава всичко ще разбереш.
Тъмната фигура на Сергеев се приближаваше, чернееше се през редкия снежец.
Мариана подръпна Олег за ръката към къщите. И той тръгна.
В главата му беше такава каша, че самият той не знаеше какво мисли.
— Вече бях започнал да се безпокоя — каза Сергеев.
— Разговаряхме, татко.
— Е, добре. — Сергеев положи тежката си ръка върху рамото на Олег. — Аз също бих се разстроил на твое място. Разбирам те. Но и ти ни разбери, Олег. Много ни е трудно. През всичките тези години живеем редом със смъртта. Твърде си млад, за да го усещаш така, както го усещаме ние. Мислиш ли, че не ме е страх да пусна Марианка? Мислиш ли, че не ме беше страх и миналата година? Помисли върху това, моля те.
На следващия ден започнаха да подготвят балона за далечното пътешествие. Олег три пъти се издига с Дик и Мариана, а веднъж с тях се качи и Казик. Никой не искаше да пуска Казик, но после се примириха с това, че не могат да го спрат. Той така или иначе щеше да полети. А Дик и Мариана не възразяваха — Казик не беше в тежест.