Когато Олег се издигна с Дик, му показа как да разпалва огъня в горелката и как да изхвърля баласта. Дик беше мълчалив и послушен, във въздуха той губеше увереността си. Двамата почти не разговаряха.
После се качиха над облаците. Този път се наложи да се издигат доста по-продължително — изглеждаше, че облаците нямат край, а върху балона започна да проблясва лед. Олег искаше да се връщат обратно, но после реши да потърпи още малко, защото се бяха уговорили при всяко излитане да се старае да вдигне балона над облаците, като първия ден, с надеждата да види скаута.
Но при първите две издигания не видяха скаута.
Олег погледна Дик. През целия си живот беше свикнал да му отстъпва първенството — в гората, в селцето. Защото Дик беше по-силен и по-ловък. Наистина имаше случай на кораба, когато Олег се оказа по-силен от Дик. Но това се случи отдавна и вече беше забравено. Ала сега, като гледаше как пръстите на Дик конвулсивно са се вкопчили в коша, Олег отново почувства превъзходство. И се отказа да спуска балона. Виж, ако Дик го помолеше да се спуснат, тогава щеше да се съгласи. Но Дик мълчеше и кокалчетата на пръстите му бяха съвсем побелели. Неясно дали от студ, или от напрежение.
А облаците все не свършваха. Наоколо беше сива мътилка. Нямаше вятър, не можеше и да има, защото балонът се движеше заедно с вятъра, но студът мъчеше ужасно.
„Трябва да се спускаме — помисли си Олег, без да откъсва поглед от пръстите на Дик. — Може да ни занесе надалече.“
Дик вдигна глава, сякаш се надяваше да види, че облаците свършват. И внезапно попита:
— А може би не се издигаме?
— Не, издигаме се — отвърна Олег, макар че вече не беше сигурен и за всеки случай изхвърли последното чувалче с пясък.
Балонът се раздвижи.
Дик отново замълча.
Тогава Олег посегна към горелката, за да намали пламъка. И в този момент видя, че облаците свършват и през тях прозира небето.
Останаха за кратко отгоре, под небето, защото бяха доста поомръзнали и беше минало много време от излитането. Но Олег беше почти щастлив. Трудно му беше да обясни защо. Може би заради това, че все пак достигнаха небето.
— Хубав балон си направил — каза Дик.
Олег му беше благодарен за похвалата. Ако не беше тя, не би се осмелил да изрече следващите думи.
— Слушай, Дик, трябва да ти кажа нещо важно.
— На мен?
— Само че не се смей. Аз обичам Мариана.
— Марианка? Обичаш я? — Дик не разбра веднага какво означават тези думи. — В какъв смисъл?
— В истинския, като в романите. Искам да се оженя за нея.
Дик изхъмка. Не знаеше какво да каже.
— Много те моля да се грижиш за нея, става ли? Все пак тя е момиче, нали разбираш?
— Глупак! — подхвърли Дик. — Какво ще се промени? Да не взема да я нося на ръце? В гората всички са равни.
— Разбирам. Но все пак те моля.
— Нека тя да остане — предложи Дик. — Ще отлетим двамата с Казик.
— Не, тя ще полети. Не можеш да я разубедиш.
Дик не отговори нищо. Той като че ли беше недоволен от думите на Олег. Или поне никак не им се зарадва.
— Сигурно днес няма да видим скаута — реши Олег. — Ще започна спускане, че ще замръзнем.
Той намали огъня и балонът се потопи във вътрешността на облаците.
Дик мълчеше.
Така и се спуснаха, без да разменят нито дума. Чак когато облаците свършиха и започна да се вижда земята, Олег рече:
— Не казвай на никого.
— Че кой се интересува? — отговори Дик, мислейки си за свои неща.
Под тях беше рядка гора. Вятърът ги беше отнесъл доста надалече, за щастие — на север, където имаше обширна пустош. Именно в пустошта се приземиха. Някога, преди цяла вечност, бяха минали оттук с Томас на път за кораба.
Надигна се вятър, балонът започна да се влачи по Земята и двамата доста се умориха, докато се опитваха да го укротят.
— Опасявам се, че е за еднократно ползване — каза Дик, когато двамата, дяволски уморени, седнаха на земята и заразмахваха ръце, за да разгонят мушиците. — Трудно ще е да излети отново от гората.
— Ще е по-добре да се върнете обратно на него — каза Олег. — Затова и помолих да ми разрешат да летя с вас. По-добре мога да го управлявам.
— Не е толкова трудно — отвърна Дик. — Ти също се научи скоро.