Чуха се викове — от селцето тичаха децата начело с Казик. Бяха видели как вятърът е отнесъл балона към пустошта.
Колкото и да бързаха, изминаха още десет дни, преди балонът да се издигне в небето и да полети на югоизток. Последните четири дни чакаха да задуха вятър.
Аеронавтите — така ги нарече Старика — бяха облечени много топло; донесоха им всички топли дрехи, защото горе беше много студено.
В тези дни Олег много се уморяваше — всеки ден трябваше да приготвя балона, да го пуска, да се издига, после да го мъкне обратно и да го ремонтира, а освен това Сергеев го караше да продължава да учи радиотехника. И той учеше. Може би целта беше Олег да разбере важността на работата си и да мисли по-малко за това, че не са му позволили да полети. Мариана също беше заета. С храната нещата бяха зле, защото лятото едва започваше, а снегът още не се беше стопил навсякъде, почти нямаше гъби, а старите запаси бяха към края си, в селцето и без това не си дояждаха. Мариана ходи на три пъти в гората с Казик и Фумико на познати й отпреди места. Търсиха колонии от млади гъби, които засега се спотайваха в почвата и можеха да бъдат открити само по миризмата и по писукането на дребните мушици.
В селцето цареше суматоха, всички бързаха нанякъде, за всеки се намираше работа и се създаваше усещането, че ще отлетят не само трима души, а сякаш всички събираха багажа си и се готвеха за тръгване. Може би наистина всички бяха в такова настроение. Дори козата почувства това — тя ситнеше подир хората, едва не събори къщата на Кристина. Козелът вече не се появяваше и козата напразно ходеше при оградата и го викаше. Тя не знаеше, а и никога нямаше да узнае, че добрият козел беше убит от Павлиш, но това беше далече оттук, а и никой в селцето не познаваше Павлиш.
Олег и Мариана, разбира се, се виждаха и разговаряха, но някак си се получаваше неловко да се уединяват, през цялото време бяха пред очите на всички, Олег даже не можа нито веднъж да отиде с нея в гората. Едва последната вечер преди полета Олег намери Мариана под навеса, където тя преглеждаше зърната, за да вземе със себе си онези, които не бяха прогнили. Той чак се учуди, че тя е сама. През този ден се бяха издигали на балона, но в компанията на Дик — пред него те не си говореха нищо. Мариана не знаеше, че Олег е казал на Дик за своята любов, а сега съжалява и даже недоумява как е могъл така да се изтърве.
— Не си ли уморена? — попита Олег.
— Не — отвърна Мариана. — На теб ти е по-трудно.
— Нищо. А какво ти е отношението към мен?
— Същото. Съвсем същото.
Той се приближи още повече. Тя стоеше на колене и не се изправи, но престана да пробира зърната, замръзна. Олег протегна ръка, Мариана вдигна глава и го загледа внимателно. Ръката му докосна лицето й. Бузата й беше гореща. Усещането беше като при удар — всичко застина, сърцето се сви под ребрата му.
И в този момент Мариана леко и неусетно се отдръпна. Оказа се, че под навеса е влязла дебелата Луиза, която влачеше кошница със сушени гъби, остатък от есенния урожай. Те също трябваше да се сортират.
На другата сутрин духаше вятър от север. Не валеше. Олег започна да надува балона. Казик беше в коша, той събираше чувалчетата с пясък, за да не пречат — в коша беше тясно за трима. Казик предпочиташе да не се отдалечава — боеше се, че може да го забравят. После дойде Дик, носейки торбата с припасите. Провери арбалета си, изпробва запалката.
Сергеев му беше дал своята запалка — тя беше най-хубавата в селцето, винаги пускаше искра, дори и в най-лошото време, беше с вдигащо се капаче.
— Слушай — помоли се Олег на Сергеев, — може би все пак да полетя, а?
Сергеев не отговори. Олег и не очакваше отговор.
Старика караше аеронавтите да побързат, защото вятърът можеше да промени посоката си. Освен това, когато бързаш, остава по-малко време за вълнения.
По пладне на поляната се събра цялото селце. Само Лиз и Кристина не дойдоха. Кристина пак боледуваше, а Лиз обичаше да си стои вкъщи.
Олег беше застанал до коша.
Мариана гледаше в Олег, но тя беше далече, от другата страна на коша. Олег обиколи, за да провери дали всичко е наред. Двамата с Мариана стояха един до друг, разделени от плетената мрежа. Но не се докосваха. Наоколо имаше твърде много хора.
— По-скоро се връщайте! — каза Олег. — Ако не си дойдете след седмица, тръгвам да ви търся.
— Не. Чакай ни, но никъде не ходи. Ще се върнем. Може да не е много скоро.