— Внимание! — извика Сергеев. — Къде е Олег? Време е за излитане.
Олег не искаше да чува тази думи, на Мариана му нареди:
— Тръгвай!
И той побягна към въжето — отговаряше за него.
Останалите започнаха да отвързват ремъците, които държаха балона.
Балонът се дърпаше нагоре. Беше надут, надменен и много важен. Сякаш разбираше какво очакват от него.
После започна да се издига, доста рязко — Вайткус помагаше на Олег да отпуска въжето. Мариана се премести от тази страна на коша, откъдето можеха да я виждат, погледна баща си и му помаха с ръка.
Въжето се обтегна, котвата излезе от земята и Олег едвам успя да приседне, защото котвата за малко да го закачи.
— Дърпай! — извика той. — Дърпай въжето!
Балонът, подхванат от вятъра, бързо се понесе към гората. Никога досега не беше летял толкова бързо, но над гората вятърът явно отслабна и балонът увисна, даже започна да се спуска. Олег виждаше как се поклащат черните глави над ръба на коша. Дик усили огъня. Балонът тръгна нататък и само след минута се скри зад гората, в онази сива ивица, която разделяше върховете на дърветата и сивите облаци.
— Това е — обърна се Сергеев към Олег. — Осиротяхме двамата с теб.
Когато Павлиш се събуди, още беше съвсем тъмно. Той не съобрази веднага къде се намира, а след като се досети и се разстрои заради това, се опита да разбере какво го е събудило. После чу плач и осъзна, че това е Клавдия. Тя понякога плачеше или говореше насън, дори крещеше. Но след това на сутринта не помнеше нищо.
Ако Павлиш имаше свободата да се премести в лабораторията, щеше да го е направил още преди седмица. Даже се опита да повдигне този въпрос, макар и да се опасяваше, че ще засегне чувствата на Клавдия, но тя със студен тон, сякаш беше предвидила подобна възможност и бе подготвила отговора си предварително, обясни, че лабораторията не е достатъчно стерилизирана. Тя буквално бе задръстена с бактерии и вируси, които Павлиш домъкваше отвън. Виж, ако Павлиш се заемеше с почистването на тунела между лабораторията и станцията, това би било много по-добре и по-полезно.
Тя по никакъв начин не показа, че молбата му да се премести я е засегнала. Дори не го попита защо иска да живее в лабораторията.
Разбира се, причината за това желание на Павлиш не бяха нощните кошмари на Клавдия. Или поне те не бяха на първо място. Ако планетата се беше оказала не толкова зловеща и негостоприемна, ако човек можеше спокойно да ходи по нея и да се уморява от това ходене, да се подхранва с нови впечатления, той не би усещал затвореността и теснотата на жилищния отсек. Съвсем неотдавна Павлиш мечтаеше да се измъкне от кораба, който му беше дотегнал за месеците полет, мечтаеше да се пресели под небето на новия свят. А сега корабът му изглеждаше просторен, спокоен и уютен. Там можеше да се натопи в басейна, да поседи с приятен събеседник в оранжерията, да посвири в каюткомпанията…
А тази планета не само че не ги допускаше до себе си, но и протягаше злобните си пръсти във вътрешността на станцията. Ето например тази оранжева плесен, която се залепи за скафандъра — водата от душа не я отмиваше. Павлиш я чегърташе с помощта на достиженията на химията. Плесента не само че се съпротивляваше, но и когато Павлиш се изхитри да я докосне с показалеца си, го изгори. Сега изгореният пръст беше омотан с лейкопласт и му се наложи да излъже Клавдия, че се е порязал — тя не би му простила подобно лекомислие, и с право.
Впрочем не се случваше нищо особено. Планета като планета, експедиция като експедиция. Толкова банална, че Павлиш имаше възможност да мисли за изгорения си пръст. Планетата не можеше да се нарече и особено агресивна — с изключение на сблъсъка с чудовището, завършил зле за местния обитател, нямаше нито едно сериозно произшествие. И не само защото Клавдия бдеше да се спазва редът. Сали и Павлиш също не бяха деца и знаеха, че в Африка е опасно да се разхождаш без мама и тате. А с емоциите можеше да се справи човек. Трябваше да се организира голямо пътешествие — то беше предвидено в плана на изследванията. Да се седне във всъдехода и да се види как живее този свят извън поляната. Още повече че етапът с изстрелването на скаутите вече беше приключил, налице бяха някои интересни резултати, макар че не бяха успели да открият нищо необичайно. Засега. Всичко беше като в археологическа експедиция, където се откриват множество отломки от керамика или ръждиви пирони, представляващи голям интерес за науката, но не и за обикновените хора. В музея те минават равнодушно покрай витрините с накрайници на копия и слепени глинени гърнета. Иска им се да видят приказната красота на статуя или златна диадема. Всеки археолог ще ви докаже, че диадемите не са целта на археологията; нейната цел е да намери колкото се може повече гърнета и мъниста, за да определи пътищата на миграция и равнището на материалната култура. Но можете да сте сигурни, че археологът лицемерничи. Дълбоко в сърцето си той мечтае за диадема, за неочакван блясък в черната почва, за онази рядка сензация, презрението към която стои в основата на надменността на археолозите.