Роякът не успя да отплува много далече. Внезапно водата пред най-предните насекоми закипя и към най-близкия проблясващ мехур се метна змийска глава с раззината, пълна със зъби паст. Мехурът се пръсна и черната муцуна потъна под водата заедно със змийската глава. Останалите плувци рязко завиха към брега.
Павлиш провери работят ли камерите — струваше си да превърти тази сцена вечерта, след като се прибере. Клавдия ще каже нещо банално, от типа на „жестока борба за съществуване“. Сали ще бъде смаяна, може би дори ще съчувства на тези мехури, а може би ще види в случката нещо забавно, макар че едва ли — какво забавно може да има в този лишен от хумор свят?
Павлиш продължи да кара по-нататък по брега, размишлявайки, че именно чувството за хумор трябва да бъде критерий за цивилизоваността на един свят. Понякога може да се засмее и маймуната, но е нужна достатъчно развита реч, за да разказваш и да виждаш ухилените лица на събеседниците си. Тук просто не се случваше нищо смешно. Ако се заплеснеш и решиш да се посмееш, ще те изядат.
Скоро му се наложи отново да намали скоростта; от брега се издигаха хълмове, обрасли с храсталак — рядък, белезникав и някак болнав. Но сред храстите се виждаха кръгове разрохкана почва. Кръговете бяха абсолютно правилни, сякаш описани с пергел.
Павлиш спря машината край един от кръговете. Почака малко. Нищо интересно не се случваше. Тогава включи пробовземача. Дългата еластична пръчка изскочи от корпуса на всъдехода и започна да опипва почвата. Върхът й неусетно се приближаваше към центъра на кръга. И изведнъж, когато Павлиш вече беше решил, че кръговете са безопасни, земята се разтвори, нещо бяло и безформено — пипало или меко, продълговато същество — се измъкна на повърхността, обви пробовземача и с такава сила го дръпна към себе си, към дълбините, че уредът не издържа и се скъса. Пипалото изчезна, земята придоби предишния си вид. Павлиш съжали, че се е лишил от пробовземача, и каза мрачно на похитителя:
— Ще ти приседне моят пробовземач. Честна дума, ще ти приседне.
Подкара всъдехода настрани, по-наблизо до склона на хълмовете, като си пробиваше път през храстите.
И в този момент видя цветя. Или нещо, което много приличаше на цветя.
Алени венчелистчета с размерите на длани обкръжаваха мъхестите жълти сърцевини на цветята. Бяха красиви. Дългите стъбла леко се поклащаха, превити под тежестта на венчелистчетата.
Павлиш се огледа. Като че ли нищо не го заплашваше. Във всеки случай скафандърът му щеше да устои против всеки агресор.
Той изскочи от всъдехода и тръгна към цветята. Приятно му беше, че ще зарадва Сали.
Но в момента, в който ръкавицата на Павлиш докосна стъблото, цветето се отдръпна, сякаш уплашено от докосването, събра венчелистчетата си и се плъзна в почвата. Само една тясна дупка показваше мястото, където бе раснало.
С второто цвете Павлиш реши да прояви хитрост. Хвана го бързо, сякаш ловеше муха, и дръпна. То затрептя в ръката му, опитвайки се да се скрие под земята, но Павлиш го държеше здраво. Тази борба продължи половин минута, докато цветето не се предаде и не увисна безжизнено в ръката на Павлиш. Той се опита да отвори венчелистчетата, но те вече се бяха превърнали в слузеста буца червена протоплазма.
Павлиш захвърли буцата, тя се пльосна на земята и изведнъж отново оживя. Стъблото, допреди миг меко и безволево, започна настойчиво да се мята, търсейки процеп в земята. След няколко опита усилията му се увенчаха с успех и то като червей изпълзя надолу, повличайки след себе си и червената буца на цветето.
— Правете каквото щете — каза Павлиш, без да крие отвращението си. — Ние вече не събираме цветя.
Отляво имаше стена от храсти, много по-ярки от останалия гъсталак. Листата на храстите бяха остри като игли — топлият ветрец сгряваше горичка от малки борчета. На Павлиш дори му се струваше, че ако разтвори острите клони, ще открие истински, твърди, хлъзгави масловки.
За да се отърве от натрапливия образ, Павлиш се приближи до храстите, но още не беше успял да ги докосне, когато дългите игли настръхнаха и в следващия миг полетяха към Павлиш — толкова тънки, остри и здрави, че стотици от тях успяха да се забият в непроницаемата тъкан на скафандъра и Павлиш за малко да изгуби равновесие от съвкупната сила на удара им.
Той отскочи, проклинайки храстите, и изгуби няколко минути, докато успее да изчисти скафандъра от невероятно здравите и остри иглички.