Само няколкостотин метра по-нататък му се наложи да спре отново всъдехода. Хълмовете стигнаха до самия бряг; от водата тук стърчаха остри камъни, предупреждаващи, че плаването по езерото може да е опасно. Така че Павлиш вдигна всъдехода във въздуха и мина над върховете на дърветата.
През тънките сини и зеленикави клони беше трудно да се види какво става в дълбините на гората, а и заваля дъжд и всичко се замрежи.
Павлиш се опита да убеди себе си, че тук му е много интересно, че като биолог и пътешественик днес е видял много, че е първооткривател, Колумб на този свят и затова е много доволен от първото си пътешествие. В действителност настроението му беше отвратително и през цялото време пред очите му беше сцената, в която изтръгва плъзгавото живо стъбло от земята и цветът се превръща в буца от червена слуз.
Дали да не се върне? Павлиш си представи как ще влезе в тесния купол, изпълнен с чисти домашни миризми, как Клавдия ще го погледне с престорена строгост и ще заяви, че той най-вероятно не е провел както трябва дезинфекцията на входа, а Сали ще започне да шета край печката, отдавайки дан на женското желание да нахрани ловеца.
Гората се прекъсна при голямата бистра река, която се вливаше в езерото. Дърветата стигаха плътно до реката, даже влизаха в нея, белите им стволове стърчаха над повърхността, сякаш бяха неуверени в себе си плувци, които не знаеха дали да се гмурнат и да поплуват, или да се наплискат с вода по гърдите и да поемат обратно към разстланата на брега кърпа.
Павлиш видя на оттатъшния бряг малък нос, обрасъл с трева и заобиколен от ивица ситен чакъл. Нататък и насочи всъдехода — реши, че този нос ще бъде крайната точка на пътешествието му.
Когато излезе от машината, наоколо беше тихо. Само водата леко бълбукаше, плискайки камъните. Сякаш беше влязъл в стая, в която току-що е кипял непринуден разговор, но при вида на неочаквания гост всички са млъкнали и го гледат враждебно, чакайки да си отиде.
— Скучно живеете — каза предизвикателно Павлиш на реката, но отговорът беше само мълчание.
Павлиш отхвърли тъжните размисли и се загледа по-надалече. Наблизо започваше гората, ниска и хилава, по-нататък тя израстваше, върховете й ставаха по-тъмни. А още по-надалече се сливаше с пелената на дъжда и се виждаше гигантска стръмна скала. „Впрочем не — помисли си Павлиш, — това най-вероятно не е скала. Повече прилича на колони — две, три четири…“ Колоните отиваха в облаците. „Ето това вече е интересно“ — помисли си той и желанието му да се върне се изпари.
Издигна машината и полетя нататък. След пет минути се приближи към колоните и вече можеше да ги разгледа както трябва.
Осъзна, че най-много приличат на стволовете на дървета. Но стволове с диаметър няколко десетки метра и сякаш сплетени от множество въжета, всяко от които дебело три метра. Тъй като това сплитане беше безсистемно, на случаен принцип, то на някои места стволовете се разширяваха, преминавайки в грамадни буци, и цялото това съоръжение беше покрито с храсти, лишеи, малки дръвчета, израстващи от стволовете. А върху един чатал Павлиш зърна даже малко езерце, обкръжено с гъсти тръстики. После видя и пещера — хралупа, в която можеше да се побере триетажна къща, и даже му мина съблазнителната мисъл да се гмурне вътре с всъдехода, но си представи какъв отвратителен характер може да имат обитателите й, и размисли.
Кръжейки около ствола, Павлиш бавно издигаше машината и всеки следващ кръг беше все по-голям, защото на височина стотина метра започнаха да излизат изкривени клони, а стволът се точеше все по-нагоре и по-нагоре, докато не изчезна, и тогава Павлиш осъзна, че неусетно е навлязъл в ниските облаци, скриващи от него върха на дървото.
Павлиш включи прожектора. Силният лъч се промъкваше мъчно през мъглата и Павлиш можеше само да гадае кога клоните пред него са сплетени. Когато се приближи на пет метра от ствола, видя как лъчът се отразява от неподвижните червени очи на някаква твар, която наблюдаваше всъдехода, чакайки го да се приближи още повече, за да изпробва зъбите си върху него.
Изведнъж машината се разтърси и Павлиш даже си удари лакътя в пулта. Докато минаваше на ръчно управление, не можа да осъзнае веднага, че локаторът на всъдехода го е спрял и го е отвел встрани, за да не се блъсне в огромен хоризонтален клон — естакада с ширина десет метра, протягаща се в далечината към съседното дърво.
„Няма да успея да видя нищо повече, трябва да се върна тук, когато времето бъде по-хубаво“ — реши Павлиш. Е, ако това не беше диадема, бе поне сребърна огърлица. Беше му се удало да намери най-големите дървета в Галактиката, а това вече си беше откритие.