Най-накрая дойде редът на гигантските дървета.
На екрана те изглеждаха далеч не толкова величествени, колкото на живо. На Павлиш даже му се прииска да помоли зрителките да не вярват на това, което виждат. Сивите размити стволове, потъващи в мъглата, ръчищата на клоните, езерото върху чатала…
— Камерата не може да върти очи като мен — обади се Павлиш. — Полезрението й е ограничено, въображението ни се подхранва от нелогичността на движенията на очите.
— Не, защо? — отвърна Клавдия. — Зрелището впечатлява.
— И много ли такива дървета има там?
— Според мен три или четири — в границите на видимост. По-нататък може да има и цяла гора.
— Навярно това не са дървета — предположи Клавдия. — Струват ми се по-скоро симбиотично съобщество — гора, приела такава форма. Нали виждате, че всеки ствол е сплетен от стотици стъбла, като въже от влакна.
— И всяко такова дърво е цял един свят — добави Сали. — Та нали там със сигурност живеят същества, които дори не подозират, че има още нещо извън пределите на дървото.
— Ще трябва да направим специална експедиция до това дърво — реши Павлиш. — За няколко дни.
— Може би да оставим тази задача на по-голяма експедиция? — усъмни се Клавдия.
— Искате да ме лишите от откритие, което ще ме прослави.
— Слава, не бива постоянно да мислите за сензации. — Клавдия изведнъж отново изгуби чувството си за хумор. — Ето, вижте. — Тя му подаде парче от тъмна скала, шлифовано от едната страна. През камъка минаваше широка златна ивица. — Това е златна жила — продължи тя. — Скаутите ми намериха тук планина, буквално пронизана от златни жили. Изключително рядко срещан феномен. Романтик като вас веднага би написал енергична статия и жълтите журналисти щяха да ви направят стотици интервюта — и още как, човек, открил златна планина! Но за мен това е само още един, и то доста незначителен щрих в общата геологическа картина на планетата.
Сали положи длан върху ръката на Павлиш, сякаш се опасяваше, че той ще отправи някоя язвителна забележка, и Клавдия се разстрои. Дланта на Сали беше топла и мека. Клавдия прекъсна монолога си и Павлиш осъзна, че не й е харесал жестът на Сали, който не й беше убягнал. Сали също разбра това и отдръпна ръката си. Настъпи неловко мълчание, което беше прекъснато от Сали:
— Пие ми се чай. Някой ще ми прави ли компания?
— С удоволствие — откликна Павлиш.
Той изключи камерата. Клавдия се наведе над масата. Тя замислено въртеше в ръка скалния къс със златните жилки.
След чая Клавдия изведнъж реши да се заеме с разтребване. Тя заяви, че през последните дни заради лекомислието на Павлиш станцията е изгубила своята хигиеничност. Павлиш не взе участие в разтребването, но тъй като няма как да се заемеш с нещо, ако устроят чистене в дома ти през нощта, отиде в лабораторията. Там полегна с една книга — не му се работеше.
Навън вече се беше стъмнило, въздухът беше син. И можеше да си представи, че е в къщата си на Земята и всеки момент би могъл да излезе на разходка. Четенето не му вървеше добре, не можеше да вникне в сюжета. Изправи се и включи външните микрофони. Гората беше тиха, но тишината не беше пълна, тя се състоеше от множество напрегнати звуци. Ето, изпращя клонче, после нещо прошумоля в тревата съвсем близо до кораба. В далечината се разнесе утробен звук, нисък, почти неуловим, но мощен, после се дочу жвакане, сякаш някой с гумени ботуши крачи из блато и с усилие измъква краката си от тинята…
Бедата ни е в това, помисли си Павлиш, че в своите пътешествия човек се старае все повече и повече да изключва елемента на риска. Каравелата на Колумб е била играчка за бурите и ветровете, всеки риф я е заплашвал с гибел, всеки порив на вятъра е можел да я обърне. Но пътешествениците отново и отново са излизали в морето или са преминавали с керваните през негостоприемните планини — нали ги е движела не само страстта към леката печалба. Да се събудят под сянката на непознати планини, да чуят шума на чуждестранен град, да видят палмите на брега на още неоткрит остров… Навярно сме станали страшно рационални — стараем се да приспособим Вселената към нашите трезви нужди, да я разбием на части, и даже се дразним, ако нещо не се събере на рафта, където е полагащото му се място. Дребните пътешественици са вярвали в хиперборейците и хората с кучешки глави и това не ги е плашело. А ние сме сигурни в това, че генетичният код е единен за цялата Вселена и при вида на човек с кучешка глава не ахваме възторжено, а започваме да броим хромозомите.