Още в детството си четем за Робинзон, и той, както и преди сто, и преди двеста години, ни покорява със своята наивност, с гордата си самота и човешкото предизвикателство, което носи съдбата му. Той не се примирява с природата, не чака появата на човек с кучешка глава, а пресмята запасите от зърно или си шие дрехи от козя кожа. Значи, Робинзон трябва да се забрани — ето кой е източникът на всичките ни беди; ето кой — Даниел Дефо — е заложил основите на нашия рационализъм. След като си призна това, Павлиш започна да търси алтернатива и стигна до извода, че чувства най-близък Синдбад Мореплавателя. Макар и да е бил търговец, той е възприемал птицата Рух като естествена част от приказния си свят. И поради това Павлиш започна да планира алпинистки поход до гигантското дърво, който най-вероятно нямаше да си струва рисковете и изгубеното време, но му беше абсолютно необходим, за да уреди отношенията си с тази планета.
Вече бяха тук отдавна, от три седмици, но не бяха успели да постигнат нищо освен взаимна враждебност. Златната планина беше безлична и равнодушна. Тя можеше да се срещне и на лишен от атмосфера астероид. Клавдия си имаше работа предимно с неодушевени предмети, така че можеше да прекара тук цял век и пак да си остане чужденка на чужда планета. Разбирането влизаше във функциите на Павлиш. А то не можеше да се постигне, ако се криеш зад надеждните стени на куполите.
Докато спореше мислено с Клавдия, Павлиш, както и си му беше редът в подобни задочни спорове, почти не й даваше възможност да отговаря. Всички нейни въображаеми възражения бяха неубедителни, докато неговите аргументи бяха несъкрушими.
Над самото му ухо се разнесе див писък. Павлиш даже скочи на крака и чак след няколко секунди разбра, че писъкът е долетял откъм гората — от същия този свят, който продължаваше да живее, сякаш Павлиш, с цялата му техника и могъщество, изобщо не съществуваше.
Павлиш се хвърли към прозореца. Навън, в тъмнината, разредена от лъчите на бавно въртящите се прожектори, кипеше купчина от тела. Няколко хищника — в цялата тази суматоха не можеше да се разбере що за твари са — измъчваха тлъст зелен тромав звяр и в тази схватка имаше такава първобитна жестокост и такъв страх от смъртта, че Павлиш, гледайки как купчината от тела се търкаля към гората, изключи звука и се отдалечи от прозореца. И с известна тъга си помисли, че най-вероятно така и ще си отлети от тази планета, без да е узнал и разбрал нищо, макар че формално ще отнесе оттук солиден товар от биологични изследвания и образци от флората и фауната.
Съвсем му се отщя да чете, но не бързаше да се върне в жилищния отсек. Сега жените в своите отделения се готвеха да си лягат, чистницата Клавдия беше заседнала за половин час под душа, а Сали за пети път редеше пасианс — занимание, което изобщо не прилягаше на смел разузнавач. На Павлиш му се прииска Сали да остави пасианса и да дойде тук при него, защото й е домъчняло, защото й е омръзнало да слуша как Клавдия си подсвирква под душа…
— Нали не преча? — попита Сали.
— Добре, че дойде.
— Какъв беше този шум? Стори ми се, че някой викаше.
— Пуснах външния микрофон, а там зверовете си изясняват отношенията.
Сали се приближи към прозореца.
— Пусто е. Никой не живее тук. Те само идват понякога да ни сплашат. А ние нали не сме от плашливите?
— С теб — не сме.
— Аз сериозно.
— Къде ли само не живеят хората! Тук поне има нормален въздух и нормален дъжд.
Павлиш се приближи към Сали и докосна с пръсти рамото й.
— Тук не ти харесва, скучно ти е, съжаляваш, че си попаднал в тази експедиция. А аз съм единственото ти човешко развлечение — заключи Сали.
Павлиш дръпна ръката си.
— Ако бяхме на Земята…
— На Земята просто нямаше да ме забележиш — въздъхна Сали. — Аз не умея да кокетнича. Няма нищо странно.
Тя се обърна и го погледна в очите.
— Може би чувствам същото, което и ти. Аз също нямаше да ти обърна внимание… Това обижда ли те?
— Не.
Сали се притисна към Павлиш, обхвана с длани главата му, притисна слепоочията му и го целуна по бузата с крайчето на устата си.
— Благодаря — рече Павлиш.
— Глупав отговор, но не най-лошият възможен — усмихна се Сали.
Тя отстъпи крачка назад, освобождавайки се от ръцете му, и Павлиш видя, че не са сами — в прозореца зад гърба на Сали надничаше глупава бяла муцуна.