— Махай се! — нареди Павлиш на муцуната.
Сали се обърна и се засмя.
— Клавдия би попитала защо не си включил камерата.
— Не съм ти давала основания да ми се присмиваш зад гърба! — рязко изрече Клавдия.
Тя стоеше в тунела пред входа на лабораторията. Беше с халат, мокрите й коси бяха покрити с кърпа.
Павлиш почувства, че се изчервява като малко момче, което са хванали да измъква бонбони от заветния бабин шкаф.
И не се знаеше от колко отдавна Клавдия стоеше тук.
— Никога не ти се присмивам зад гърба — каза Сали. — И ти го знаеш.
— Утре трябва да се става рано — напомни Клавдия.
„Пращат децата по леглата.“ Павлиш не каза това на глас. Сега той се стараеше да не казва на глас неща, които можеше да засегнат Клавдия.
— Утре трябва да се става рано — съгласи се той.
Пета глава
Селцето се смаляваше пред очите им, къщите станаха играчки, като тези, които Вайткус правеше за децата. Той изработваше за тях още и крави, кози, кучета и всякакви други земни животинки.
После селцето се забули в мъгла и човечетата, застанали на пасището, козата, така и неразбрала къде е изчезнала любимата й Марианка, и хълмчето на гробището — всичко това изчезна; отдолу започна да се точи гората, еднообразна и безкрайна.
Балонът летеше равномерно, сякаш го дърпаха с въже; личеше си, че се движи, само по отплавалите назад дървета. В коша цареше тишина и въздухът беше неподвижен.
И тримата се бяха издигали и по-рано с балона и знаеха как да го управляват, но това беше първият му истински полет — не издигане към облаците, а пътешествие.
Във всяка група хора по гласна или негласна уговорка се установява разделение на труда и задълженията. Никой не беше молил Казик да се грижи за горелката и да определя курса, това се случи от само себе си. Казик не беше летял повече от другите и изобщо беше още дете, малък дори и по тукашните мерки. Но в коша на балона с него протичаше бавна трансформация, подобна на онова, което му се случваше, когато попадаше в гората. От същество, по-скоро плахо и мълчаливо, Казик се превръщаше в уверено в себе си човече, сякаш цял живот не бе правил друго, освен да лети на въздушни балони. И увереността му беше толкова очевидна, че и Мариана, и Дик без никакви възражения му отстъпиха водачеството в управлението на балона, по отношение на което и двамата изпитваха известни опасения.
Мариана до последния момент се вглеждаше в мъглата долу, през цялото време й се струваше, че вижда Олег, който беше проявил такава храброст в последните минути, успявайки да скрие страха си за Мариана и завистта си към онези, които отлитат. Мариана не се боеше за себе си — нямаше време да мисли за това, пък и да се боиш за себе си е празна работа. Сега тя искаше само едно — колкото се може по-скоро да отидат и да се върнат, не беше важно даже ще намерят ли тази експедиция, в която й беше трудно да повярва, както беше по-рано и със съществуването на кораба, докато не го докосна. Но ако корабът винаги беше съществувал в разговорите и спомените на жителите на селцето, то появата на научна експедиция на планетата беше от областта на сънищата. Тази експедиция беше неистинска и нейното неумение да намери селцето и да спаси жителите му само засилваше това усещане. Така че Мариана се боеше само да не се заблудят, да не отлетят твърде далече, защото трябваше да се върнат до деня, в който Олег ще тръгне към планините, към „Полюс“, за да може тя да потегли с него.
За Дик експедицията, която бяха тръгнали да търсят, също не беше реална. Тя никак не се вписваше в космогонията на неговия свят. Наистина миналогодишният поход до „Полюс“ беше изменил тази картина, но не я бе разрушил — та нали „Полюс“ беше мъртъв, той беше продължение на селцето и в същото време негов извор. Дик не си представяше живота извън планетата, извън гората. Тщеславието му се удовлетворяваше от борбата с гората и нейното покоряване. Никога не си беше представял живота на някаква друга планета, например Земята, дори и само защото там имаше друга гора и други зверове.
Единствено Казик вече живееше на Земята. Ако жителите на селцето се бяха запознали с балона в процеса на създаването и оформянето му, то Казик го беше видял мислено много по-рано от останалите. Интуитивно Казик знаеше всичко, което може да се знае за въздушните балони. Още при първите полети с Олег той беше проумял същността на балона по-добре от самия Олег, но не беше казал нищо за това — Казик не мислеше, че може да управлява балона по-добре от Олег. В първите минути, възползвайки се от това, че и Мариана, и Дик в мислите си все още оставаха долу, Казик закрепи по-добре чувалчетата с баласт и торбата с храна — по такъв начин, че да се постигне максимално равновесие, или както той самият си го обясняваше, за да му е по-удобно на балона да ги носи. Той възприемаше балона като нежно живо същество, на което понякога му е тежко, леко, весело и дори неудобно, и помагаше на балона да му е по-приятно.