Дик гледаше надолу. Той се опитваше да разпознае в гората своите пътеки и места за почивка, но видяна отгоре, гората беше съвсем различна, сякаш Дик не беше обхождал тези места надлъж и шир. Изведнъж той разпозна една поляна. На нея преди година беше заклал голям мечок, който беше оставил върху ръката му белег — три успоредни резки. Дик погледна белега си, а когато отново обърна глава към гората, поляната вече беше изчезнала.
Вятърът утихна, Казик се засуети край горелката, увеличавайки пламъка, защото почувства, че балонът започва да се снижава. Видимостта стана още по-лоша, мъглата обгърна дори дърветата долу.
— Да се спуснем ли по-ниско? — попита Казик.
Това бяха първите думи, изречени от момента на излитането, и поради това се сториха на всички доста гръмогласни.
— Да се спуснем? — Дик не осъзна веднага причината за въпроса. Нали полетът още не беше приключил! — А реката?
— Не се вижда накъде летим — обясни Казик.
— В правилната посока летим — потвърди Мариана. — Скоро ще стигнем първото блато.
Балонът се разтърси и увисна — отгоре го връхлетя дъжд, капките затракаха приглушено по тънката обвивка. Кошът се разлюля. Дик се вкопчи в ръба му, а Мариана приседна — стори й се, че парапетът на коша е много нисък и тя може да изхвърчи.
— Ще го повдигна нагоре — реши Казик. — Ще търсим вятър. Че иначе ще ни отнесе обратно в селцето.
— Не бива — каза Дик, — че ще ни се смеят.
Той не понасяше мисълта, че някой може да му се надсмива.
Казик примъкна към парапета чувалче с пясък, развърза го и изсипа част от пясъка. Беше решил да пази чувалите, защото можеше да потрябват.
Балонът веднага тръгна нагоре — виждаше се как дърветата се смаляват и потъват в мъглата.
— Страхотно, нали? Отсипах — и той ме слуша! — изрече радостно Казик, но никой не му отговори.
Беше страшно, защото балонът беше ненадежден и много своенравен. И на Дик, и на Мариана им стана ясно, че са пленници на балона, нищожни играчки за неговите прищевки. Ако реши — ще ги отведе в небето, ако реши — ще ги захвърли на земята. За разлика от Казик, те не усещаха балона и не можеха да се разпореждат с него.
След няколко секунди балонът се скри в облаците и стана още по-неприятно, защото извън коша, устремена към вътрешността му, беше увиснала непроницаема мъгла, в която се таеше нещо. Може би летящ звяр, може би скала, може би нещо необяснимо.
— А сега нищо не може да се разбере — призна си на глас Казик. — Дали летим нагоре, или не летим наникъде. Не знам.
— Нека да се издигнем — предложи Дик. — Да се издигнем нагоре, над облаците. Като с Олег.
— Много баласт ще отиде — уведоми го Казик. — А може да потрябва.
— Тогава увеличи огъня — каза Мариана.
— Олег ми каза да не го увеличавам много — отвърна Казик. — Ако балонът се пръсне, ще се стоварим като камък.
Казик почувства властта си над по-големите, той разбра, че не се бои от нищо, че му е адски забавно да се вдига в облаците или да се носи над земята, а на тях им е страшно, непривично.
— Вдигай се! — нареди Дик, който долови скрит бунт.
Казик сви тънките си рамене и увеличи огъня в горелката.
Стана по-студено, кошът беше мокър, по обвивката на балона се стичаха едри капки, които се отронваха, щом достигнеха долния обръч.
На Казик му се искаше да изрази чувството си на тържество от полета, но единственият начин, чрез който можеше да го изрази, беше чрез пеене. И ако беше сам, непременно щеше да запее и даже би запял с думи, които умееше да подрежда в стихове. Но се стесняваше да прави това пред останалите. Не посмя и сега. Само подпяваше беззвучно, стиснал устни.
Заради безсилието Дик го обхвана отчаяние. Облаците никога нямаше да свършат. Бяха се изгубили. И не биваше изобщо да се захващат с тази работа. Трябваше да тръгнат пеша, все някак щяха да се прехвърлят през реката. Нищо особено. А сега нямаше да има нито река, нито селце…