Дъждът спря. Веднага стана по-тихо, защото капките престанаха да потропват по обвивката. От топлия балон се вдигаше пара.
Казик дълго гледа напред, после изведнъж извика:
— Гледайте!
В надигащия се утринен сумрак отпред на хоризонта се виждаше светла ивица.
Дик се загледа нататък и каза, че това навярно е реката.
— А може и да свършва гората — обади се Мариана.
Тя стоеше от другата страна на коша и също беше видяла светла ивица на хоризонта. Излизаше, че виждат две реки.
След още половин час бавен полет се убедиха, че пред тях наистина е реката — появи се и отсрещният тъмен бряг. Светлата ивица отдясно беше много широка и чезнеше на хоризонта, а реката се съединяваше с нея.
Дик каза, че това е друга, много голяма река.
А Казик предположи:
— Добре щеше да е това да е морето.
— Морето? — Мариана знаеше тази дума, но не си представяше, че на тази планета може да има море, при това толкова близо.
— Или много голямо езеро — рече Казик. — Но все пак по-добре да е море. Тогава ще построим кораб и ще тръгнем на плаване.
— Само да не отнесе вятърът балона ни в това море — каза Дик.
Той все поглеждаше напред, стараейки се да отгатне това ли е реката, която им трябва. Някога, като че ли миналата година, беше достигал близо до нея, но заради блатата, гъмжащи от всякакви гадини, не успя да излезе на брега. Храната му свърши, а ловът му не беше успешен. Наложи се да се върне. Помнеше хълмовете, но тук не се виждаха подобни.
Решиха да се издигнат по-нависоко, към облаците, в търсене на попътен вятър. Балонът се умори да лети и се издигаше едва-едва, лениво и неохотно.
Тук вятърът наистина беше по-силен, но пак духаше не натам, накъдето им се искаше. А и отново заваля. Всичко това вече им беше омръзнало — ленивият балон, студът, влагата, и още по-неприятно беше, че почти бяха достигнали целта, още малко и щяха да прелетят през реката, а по-нататък вече можеха да се спуснат, да пренощуват и да вървят да търсят хора.
Няколко едри птици, които живееха високо в небето и поради това можеха да се видят само отдалече, се снижиха към балона и с крясъци, пляскайки с ципестите си криле, закръжиха наоколо, недоволни, че той е нарушил границите на владенията им.
Една от тях даже се изхитри да се вкопчи с нокти във въжето и няколко пъти удари с осеяния със зъби клюн по обвивката.
— Не те съветвам да правиш това — каза Дик, докато бързо вдигаше арбалета.
Стрелата прониза гърдите на птицата и тя моментално прибра ноктите си, откъсна се от балона и прелетя съвсем близо до коша, като се спускаше по спирала надолу. Дик даже протегна ръка, надявайки се да я хване, и Мариана увисна на него, за да му попречи да се изсипе от коша.
— Жалко… — огорчи се Дик. — Месото й е вкусно.
Той стреля в друга от птиците, но не улучи.
Птиците преследваха балона още известно време, но после се скриха зад завесата на дъжда.
Реката вече можеше да се разгледа. Тя беше широка, тъмносива, с цвета на облаците, и течеше направо, почти без завои не като ручеите, с които те бяха свикнали.
— Ако не я прелетим, ще е трудно да я прехвърлим — предупреди Дик.
— Може би да се спуснем за през нощта? — предложи Мариана. — А на сутринта ще изчакаме вятър и ще продължим нататък.
— Добре би било — отговори неуверено Казик. — Ще съберем и още баласт. Само дето няма къде да кацнем.
Той беше прав — долу нямаше нито поляни, нито голямо открито пространство, където да приземят балона.
Млъкнаха, заслушани в тишината, царяща над света. Потропването на капките по балона само подчертаваше тази тишина.
И изведнъж пред тях се появи сива стена.
Мариана ахна, когато първа от всички видя огромната неравна повърхност пред балона. Порив на вятъра ги подхвана и ги понесе по-бързо, сякаш балонът нарочно искаше да отмъсти на хората за това, че са го принудили да лети толкова дълго.
— Казик! — изкрещя Мариана.
Казик също видя стената, изникнала от дъжда. И усили горелката докрай.
— Хвърляйте всичко! Хвърляйте всичко долу!