Така че той се върна при по-големите. След като похапнаха, всички заедно се спуснаха при хралупата и стараейки се да не шумят, за да не раздразнят неизвестния обитател, започнаха внимателно да разглеждат ствола, като се надяваха все пак да намерят път надолу. Нямаше да умират на това дърво, я!
— В краен случай ще издълбаем стъпала в кората — каза най-накрая Дик. — И ще се спуснем по тях.
— И колко стъпала трябва да издълбаем? — възкликна Мариана. — Това е работа за цяла година!
— Ще опитаме. Ако няма нищо по-добро…
След обяда Павлиш каза на Клавдия, че ще направи проучвателен полет и ще вземе със себе си Сали, защото моторът на всъдехода не върви както трябва и му се иска Сали да го погледне, докато е включен.
— Добре — разреши Клавдия. — Само не се отдалечавайте много.
— Благодаря — каза Сали, когато се издигнаха във въздуха. — Ще ми покажеш ли тези дървета?
— Разбира се — и аз самият нямах търпение да ги погледна отново. Даже не ми се вярва, че наистина съществуват.
Всъдеходът прелетя над реката и когато Сали видя сплетените от гигантски въжета стволове, достигащи до облаците, тя не можа да сдържи възгласа си на възхищение.
— Такива неща не съществуват наистина. Могат само да ти се присънят.
— Иска ми се да разгоня облаците — изрече Павлиш. — За да мога да ги снимам в цялата им красота.
— Клавдия трябва да дойде тук — реши Сали. — Ще й хареса.
— Тя няма да излезе от станцията. Чудна работа — за нея тази планета, която изучава, е по-отвратителна, отколкото за нас. В това има нещо нередно.
— А на теб, Слава, тя харесва ли ти?
— Очевидно не бива да се подхожда към планетата с такива мерки.
— Разбира се, не бива, дори и към живо същество не бива да се подхожда с такива мерки. Субективизмът на изследователя е опасен… Извинявай, заговорих с думите на Клавдия. Но най-важното не е това, най-важното е, че тази планета не се харесва на никого от нас. Общо взето, ние сме разглезени от цивилизацията. Ние носим със себе си нашия свят, включително гъбения сос, и гледаме към новия свят през надеждните илюминатори на всъдеходите. За нас те са като окуляра на микроскопа.
— Значи, не си съгласна с Клавдия?
— Какво значение има дали съм съгласна, или не? Клавдия е същата като мен — жертва на високоразвитата цивилизация. При това тя е човек, у когото е много силно развито чувството за дълг. Тя превръща в дълг и онези точки от инструкциите, които са измислени в чистите кабинети на Земя-14, измислени от умни хора…
— Които навремето са минали през не една планета…
— И искат изследванията да протичат без случайни жертви. Още повече че контактът с неизвестен първобитен свят често е по-опасен за самия свят, отколкото за нас. Ние засега сме живи и здрави. А вече убихме няколко от представителите на този свят.
— С уплаха — усмихна се Павлиш.
— Общо взето, ние отлично разбираме, че хората, които пишат инструкциите, са напълно прави. Първо трябва да узнаем с какво си имаме работа, а едва след това да си правим изводи. Нали залогът не сме само ние, залогът са и другите хора, които ще дойдат след нас, както и тези, с които ще влезем в контакт, когато се върнем вкъщи. Не бих искала да занеса на Земята някакъв див вирус.
— И това, че планетата не ни харесва, ни помага — заключи Павлиш.
— Може би — съгласи се Сали. — Хайде двамата с теб да се изкачим по това дърво като по планина.
— Вече втори ден си мечтая такова нещо.
Издигнаха се двеста метра по-нагоре, към долния слой на облаците. Там се преплитаха клони, в широк чатал се беше поместило езеро и даже няколко дребни дръвчета.
— Идилично кътче, място за пикник — оцени Павлиш.
— Не се закачай. — Сали положи ръка върху лакътя на Павлиш. — Нали знаеш, че искам да си направим пикник. Но не тук. Тук има скорпиони.