Поради този проблем напредъкът в науката обикновено се извършва много бавно, налага се да се изчака едно поколение да се оттегли, за да може постиженията на следващото да си пробият път. Големият принос на Кун се състои в това, че той тласка науката към по-висока степен на самосъзнание и отваряне за новото сред младото поколение учени точно в момент, когато е на път да се извърши огромен скок към промяна на парадигмата.
Нютон си представя функционирането на света като чисто физически процеси от механично естество, без ментално или мистично въздействие от какъвто и да би-ло характер. Следвайки тази парадигма, всички останали науки и клонове на науката се заемат да опишат и назоват частите и основните процеси, които движат света.
В края на деветнайсети век обаче, във върховата фаза на развитие на тази механистична парадигма, основните постулати във физиката, които създадоха този вид наука, са поставени под въпрос. Изведнъж се оказва, че вселената не е мъртво и бездушно пространство, а огромна арена на динамична, мистериозна енергия — енергия, която е В основата на всичко и влиза във взаимодействия по начин, който не може да бъде определен освен като разумен.
НОВАТА ФИЗИКА
Този преход към убеждението/ че вселената е разумна, започва с откритията на Алберт Айнщайн, който в продължение на няколко десетилетия преобръща цялата физика с главата надолу. Както подробно разкрива Фритьоф Капра в „Дао във физиката“, Айнщайн излиза на сцената в момент, когато учените са в затруднение да разберат някои експериментални данни съобразно стария подход към науката. Например, поведението на светлината не се вписва в нютоновия механистичен поглед на света2.
Максуел и Фарадей през 1860 година показват, че светлината може да бъде описана най-добре като осци-лиращо електромагнитно поле, което изкривява пространството, движейки се във вселената под формата на вълни. Идеята за изкривяване на пространството съвсем очевидно е невъзможна в рамките на Нютоновата вселена, защото, за да се вписва в представите на тази вселена, една вълна се нуждае от среда, в която да се придвижва по механичен начин. За да решат този проблем, Максуел и Фарадей изграждат хипотезата за „етер“, който съществува във вселената и изпълнява тази функция3.
В поредица от блестящи прозрения, каквито оказват впоследствие, Айнщайн предлага теория, според която етерът не съществува и светлината всъщност се премества в пространството без никаква среда, като изкривява това пространство, Айнщайн твърди, че луната например не се върти в орбита около нашата планета поради това, че е привлечена от по-голямата й маса, която я придърпва около себе си, все едно че е топка, завързана и въртяна на пружина. Вместо да е така, земята изкривява окръжаващото я пространство така, че го окръгля, тъй че в действителност луната се движи по права линия по закона на инерцията, и все пак кръжи орбитално около нашата планета.
Това означава, че ние не живеем във вселена, в която пространството се разширява навън във всички посоки до безкрайността. Вселената като цяло е заоблена в единната си материя по такъв начин, че ако се движим по съвършено права линия в една и съща посока достатъчно дълго и на достатъчно голямо разстояние, ще се върнем на същото място, откъдето сме тръгнали. По такъв начин пространството и вселената са безкрайни и въпреки това ограничени, затворени, като в капсула — откъдето пък следва въпросът: Какво се намира отвъд тази вселена? Може би други вселени? Други измерения?
Айнщайн отива още по-далеч, като установява, че обективното време също се свива под въздействието на по-масивни тела и на скоростта. Колкото по-голямо е гравитационното поле, в което бива поставен един часовник и с колкото по-голяма скорост се движи той самият, толкова по-забавен е ходът на времето в сравнение с друг часовник. В един напоследък много популярен мисловен експеримент Айнщайн илюстрира как часовник на космически кораб, който се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, ще се движи много по-бавно, отколкото часовник на земята. Екипажът на космическия кораб няма да забележи никаква разлика, но членовете му ще стареят много по-бавно, отколкото съответно хората на земята4.
Айнщайн също показва, че скоростта на светлината е постоянна, независимо от всякакви усилия да й се даде допълнителен тласък или да се намали скоростта й. Например, когато пътуваме в кола и изхвърлим една топка от нея напред, скоростта на топката е скоростта на колата плюс скоростта, с която топката е била оттласната. Не така е със светлината. Скоростта на видимата светлина, както и на всички останали електромагнитни явления, е 186 000 мили в секунда. Дори само това откритие, ако бъде разбрано напълно, разрушава ста-рата представа за една механистична вселена.