Със своята може би най-революционна идея Айнщайн доказва също, че масата на един физически обект и енергията, която съдържа той, са взаимозаменими според формулата Е = mc2. По същество Айнщайн по-казва, че материята не е нищо друго освен форма на светлина.
Научните открития на Айнщайн са като отваряне кутията на Пандора. Парадигмата се измества от концепцията за една механистична вселена и поток от нови открития започва да доказва колко мистериозна е вселената.
Първите нови сведения се получават в областта на квантовата физика от такива пионери като Нилс Бор, Волфганг Паули и Вернер Хайзенберг. Още от древна Гърция физиката се опитва да открие основния градивен материал на природата, разбивайки материята на все по-малки частици. Идеята за атома бе доказана, но ко-гато физиците разделят атома на по-малките частици, каквито са протоните и електроните, те започват да осъзнават колко удивителни са мащабите му. Както казва Капра, ако си представим ядрото на един атом колко-то зрънце пясък, то за да представим точно мащаба на атома, електроните трябва да бъдат стотици Метри отдалечени от него.
Също толкова удивително е да се наблюдава поведението на тези частици. Също както светлината, те се държат едновременно като вълни и като обекти със своя собствена маса в зависимост от подхода на наблюдение, което ученият е избрал. Всъщност в началото на нашия век мнозина бележити представители на квантовата физика — сред които Хайзенберг — стигат до убеждението, че самият акт на наблюдение и намерението на учения оказва пряко въздействие върху поведението и съществуването на елементарните частици6.
Постепенно физиците започват да поставят под съмнение въпроса дали тези цялости поначало следва да бъдат определяни като частици. Те определено не наподобяват нищо, което в някакъв смисъл би могло да бъде определено като материално. Ако например бъдат разкъсани една от друга, отделените единици се оказват близначни частици с еднакъв вид и размер. Но най-удивителното от всичко е, че тези елементарни частици имат начин да бъдат във връзка помежду си отвъд пространството и времето, което е невъзможно от гледна точка на старата механистична парадигма. Експериментите показват, че ако една частица бъде разделена на две и едната от двете еднакви частици промени своето състояние или спин, то другата също автоматично започва да се върти със същата скорост независимо от разстоянието помежду им7.
Вследствие на това откритие физикът Джон Бел установява известния днес закон, познат като теорема на Бел, според който, веднъж свързани, атомните частици са свързани завинаги — едно напълно магическо явление от гледна точка на Нютоновата физика. Нещо повече, най-новите теории във физиката, суперструнната теория и теорията за хиперпространството, внасят допълнителна мистичност в тази картина. Те представят картината на вселена, която е многоизмерна, макар и невероятно малка, и редуцират както материята, така и енергията до чисти струнни трептения8.
Както можеше да се очаква, тази нова картина на вселената, която физиците създават, започва да оказва своето влияние и върху останалите научни дисциплини, по-специално върху биологията. Като част от старата парадигма, биологията свежда живота до механични химически реакции. А Дарвиновата механистическа теория на еволюцията позволява на биологията да обясни съществуването на целия широк спектър от живи организми на планетата, включително и човешките същества, посредством произволни процеси в природата без никакво отношение към духовното.
Че животът на планетата е еволюирал по някакъв начин от прости към по-усложнени форми, това е безспорно — останките от вкаменелости са недвусмислено свидетелство. Но новата картина на една мистична вселена поставя под въпрос чисто секуларната формулировка на Дарвин за функционирането на закона на еволюцията.
Според концепцията на Дарвин мутациите стават произволно в поколенията на всички видове, създавайки у тях леко видоизменение и нови белези. Ако тези белези докажат своята по-голяма функционалност, тези видове оцеляват в по-голяма степен и по този начин новата характеристика се затвърждава като всеобща характеристика на вида. Според Дарвин например някои от предшествениците на днешния жираф са развили дълга шия и понеже това се е оказало полезно (за достигане на по-богати източници на храна), поколенията на този вид са оцелели в по-голяма степен, тъй че този вид утвърждава като своя характеристика дългата шия.