ДВИЖЕНИЕ НА ЧОВЕШКИЯ ПОТЕНЦИАЛ
В средата на двайсети век преобладаващият център на внимание в психологията на Запада е изследването на човешкото съзнание във връзка с поведението ни в обкръжаващия ни свят — с други думи, изследването на поведението. Следвайки механистичната парадигма, психолозите търсят някакъв ключов принцип или формула, към които да се сведе човешкото поведение в света, което по-рано бе довело до възникването на бихевиоризма от типа стимул/реакция.
Единственият съществен подход в изучаването на човешката психология, който е по-различен, се осъществява в психиатрията, следвайки модела на медицинската патология, въведен за първи път от Зигмунд Фройд. Мислител от края на деветнайсети век, Фройд прониква-дълбоко в структурата на човешкото съзнание, основавайки своите теории върху редукционистки и биологически концепции, приемливи за механистическата парадигма.
Фройд е първият, който постулира, че травмите от детството често водят до страхови неврози и невротични реакции, които остават често неосъзнати. Той стига до извода, че поведението на човечеството е мотивирано просто от инстинкта да се увеличи удоволствието и да се избегне болката.
В края на петдесетте години обаче мистерията, разкрита от новата физика, все по-нарастващото въздействие на източните философии и двете движения на екзистенциализма и феноменологията в западната философия вдъхновяват трето теоретично направление в психологията. Тази нова ориентация е ръководена от Ейбрахам Маслов, който заедно с мнозина други мислители и писатели привежда доводи в полза на по-широкообхватно изследване на човешкото съзнание11.
Отхвърляйки бихевиоризма като твърде абстрактен и фройдистките теории като твърде обсебени от идеята за сублимация на сексуалните желания, тези учени си поставят за цел да изследват съзнанието с акцент върху самата възприемателна способност. В това те са дълбоко повлияни от Изтока, където съзнанието се изучава извътре, според това как всеки човек сам чувства своето собствено съзнание. Живеейки своя живот, ние възприемаме външния свят посредством своите сетива, разбираме онова, което ни се случва, въз основа на паметта и очакванията си и използваме мисловната си и интуитивна способност, за да действаме. Този нов психологически подход е наречен хуманистика и стремително се разраства през шейсетте и седемдесетте години на двайсти век.
Хуманистите не отричат, че ние често не осъзнаващ ме какво точно мотивира нашето поведение. Те са съгласни, Че човешките същества са склонни да огранича-ват собствения си опит, като често повтарят сценарии и модели на реагиране, предназначени към това да снижат безпокойството и тревогата. Но хуманистите насочват своето внимание и към това да разкрепостят своите възгледи и преодолеят сценариите си, като се издигнат над тях и се открехнат за по-висши човешки опитности, които са им достъпни.
Тази нова перспектива довежда до преоткриване научния принос на Карл Густав Юнг, шведски психоаналитик, който скъсва с Фройд през 1912 година, за да развие своя собствена теория, включваща и принципа на синхронността. Според Юнг ние не гледаме на света с единствения подтик да избегнем болката и увеличим колкото се може повече хедонистичните удоволствия, както приема Фройд, макар и на най-нисшите нива това да изглежда именно така. Нашият най-силен порив според твърденията на Юнг е към психологическа цялостност и себеразгръщане на вътрешния потенциал, който е заложен в нас.
В това пътешествие ни идват на помощ вече утьпкани в мозъка пътеки, които той нарича архетипи. Когато израстваме психически, добиваме способността да реализираме, тоест да активизираме тези архетипи, и по този начин да вървим към все по-пълното си себеосъществяване. Първият стадий на растежа е стадият на диференциация, по време на който ние се самоосъзнаваме в културната среда, в която сме родени и започваме процеса на индивидуация. Това означава да намерим своето собствено място в света, който познаваме от, детинство, процес, който включва да получим образование, да потърсим икономическа стабилност и начин да се издържаме.
Този процес усилва волята и егото ни и комплексът от автоматични реакции, който сме усвоили, бива изместен от логиката на оценка на света, който ни заобикаля. Така ние изграждаме своята индивидуалност като единствена порода си личност, чиито възгледи са също единствени по рода си. Този етап е поначало нарцистичен (егоистичен) и често самовлюбен (еготичен), но активизира в пълна степен така наречения от Юнг архетип на културния герой. На този етап ние сме готови да открием нещо важно, което имаме да осъществим в културата; чувстваме се горди и решени да го направим.