Продължавайки да израстваме, ние напредваме отвъд фазата на героичното и активизираме онова, което Юнг нарича архетип на Аза, етап от развитието ни, когато надрастваме онези представи за себе си, които са основани на културната среда. Обръщаме се навътре, към себе си и постигаме такова ниво на съзнание, при което интуицията започва да съпътства логиката и целите ни започват да съответстват на вътрешните ни представи и копнежи за онова, което в действителност бихме искали да извършим.
Тази фаза той описва като себеактуализация и тук говори за по-висшето възприятие на синхронността. Макар и да се наблюдава на всеки етап, именно при тази фаза ние най-добре успяваме да се възползваме от възможността си да схващаме значимите съвпадения. На този етап събитията в нашия живот започват да съответстват на готовността ни за растеж и развитие и синхронността започва да се проявява по-често12.
Подтикната от Юнг, пълната картина на това как хората се спъват и задържат своето развитие при този процес постепенно започва да се оформя. Следвайки линията на откритията от Фройд и Ото Ранк до Нормън О. Браун и Ърнст Бекер, можем да видим какво всъщност става. Хората си създават определени модели на живот и поведение (сценарии), към които се придържат неотклонно като начин да изтласкват безпокойството от съзнанието си. Те могат да обхващат всичко от произволни фетиши и невротични привички до по-нормалните, утвърдени религиозни схващания и философски убеждения. Общото между всички тези сценарии е тяхната неподатлива природа и съпротива срещу всякакъв рационален дебат и дискусия.
Хуманистите по-нататък откриват, че човешкото общество се характеризира с ирационални борби за власт, чието единствено предназначение е да съхранят тези сценарии. Вълна от мислители, сред които Грегъри Бейтсън и Р. Д. Ланг започва да очертава този процес13.
Ключово откритие се оказва ефектът на двойната връзка, при който човек отхвърля всяка идея, предложена от останалите, за да има той доминираща позиция във взаимоотношенията. Както показва Ланг, когато този навик бъде проявявай от родителите спрямо техните деца, са възможни трагични последици. Когато всяка възможна постъпка на детето бива критикувана, детето се самозатваря, готово всеки миг да се самоотбранява й развива склонност към прекалено остри ответни реакции. Когато тези деца на свой ред станат възрастни, тяхната самоотбрана и потребност да държат под контрол всяка ситуация ги подтиква несъзнателно към това самите те да използват техниките на двойната връзка, особено по отношение на собствените си деца и така това положение бива утвърдено в продължение на поколения наред.
Тези психолози, изследващи междуличностните отношения, откриват, че този модел на общуване е направо епидемия за обществото, създавайки култура, при която всеки в опита си да се защити се опитва да владее и доминира всички останали. При тези условия себеосъществяването и творчеството се оказват ограничени, защото повечето хора прекарват времето си в борба да доминират над останалите и да им налагат своите сценарии, вместо да се открехнат за по-големите възможности, които предлага опитът и взаимоотношенията между хората.
В продължение на няколко десетилетия тези открития биват широко популяризирани, особено в Съедине ните щати. Книгата на доктор Ерик Берн „Игрите, които разиграват хората“ прави преглед на най-разпространените сценарии за манипулация и ги разкрива в пълни подробности. Книгата на Томас Харис „Аз съм добре/Ти си добре“ използва анализ на протоколи от разисквания на дадени теми, за да разкрие истинската природа на човешкия разговор и да покаже начин да постигнем по-зрял подход във взаимоотношенията помежду си14, културата започва да си проправя път ново съзнание за едни по-качествени взаимоотношения, като се приема че всеки от нас може да преодолее старите си навици на общуване.
С разцвета на идеята, че можем да постигнем опитности и преживявания от по-високо ниво, мистерията на собственото ни съществуване се превръща в обект в широки дискусии сред хуманистите. На този етап става преосмисляне на Дарвиновата формула на еволюцията, която е поставена под съмнение от учени като Пиер дьо Шарден и Шри Ауробиндо, които поддържат схващане-то, че еволюцията не е произволна, а целенасочена и се движи в съвсем определена посока. Тези учени твърдят, че развитието на живите организми от най-ранните им форми към по-усложнени животински и растителни видове има своята цел, че човешките същества не са слу-чайност на природата и че обществената еволюция, включително и нашият път към по-висши сфери на духовно преживяване е заложен като цел на еволюционното развитие15.