Изведнъж Лланга забеляза, че между клоните към върха, шава някакво живо същество. Хлапакът реши да отърчи при приятеля си Макс, за да му съобщи откритието си, но в този момент течението обърна дървото към заливчето, и до ушите на момчето долетя отчаян вик за помощ, сякаш човешки вик.
И ето, когато дървото премина покрай заливчето, малкото живо същество се хвърли във водата, с явното намерение да плува към брега.
За миг на Лланга се стори, че живото същество е малко дете. Навярно е било между клоните, когато дървото паднало във водата. Изведнъж друг въпрос развълнува хлапака: дали детето може да плува? Бедното навярно зле беше пресметнало силите си, понеже отчаяно започна да пляска и да се блъска по водата, като отвреме навреме жално и пронизително крещеше.
Без да повика някого от по-възрастните на помощ, за да не губи време, Лланга смело се хвърли във водата и заплува към мястото, където за последен път зърна малкото същество.
В този момент, Джон Корт и Макс Юбер, които също бяха чули жалния вик, дотърчаха и видяха Лланга във водата, с някакъв товар на гърба си. Хлапакът скоро достигна брега, а Макс Юбер протегна ръка, за да му помогне, и попита:
— Лланга, какво е това? Какво си измъкнал из водата?
— Детенце, приятелю Макс, детенце щеше да се удави!
— Детенце! — учудено възкликна Джон Корт.
— Да, да, детенце! — Лланга се отпусна на колене пред малкото същество и започна да го гали с ръка.
— Това не е никакво детенце, а малка маймунка, потомък на тази отвратителна маймунска порода, която ни преследва!
— Не, не, детенце е, детенце! — настояваше Лланга.
— Нищо подобно! Съветвам те да го хвърлиш в гората, където неговото благородно семейство сигурно ще го намери!
Обаче Лланга упорито продължаваше да мисли, че малкото същество, което можа да спаси от удавяне, не е маймуна, а детенце. Понеже не пожела да се раздели от него, притисна към гърдите си безчувственото телце на малкия удавник, който още беше в безсъзнание, и отърча заедно с него към огъня, за да го сгрее. После, като се убеди, че дребосъчето още диша, хлапакът започна да разтрива крачката и ръчичките му, покри го със суха трева, настани го близо до огъня и се приготви да чака, когато спасеното същество ще отвори очите си.
След вечеря двамата младежи легнаха да спят, а Камис остана да дежури. Но Лланга не отиде да спи; не сваляше поглед от своя храненик, притискаше ръчичките му към гърдите си и напрегнато се вслушваше в дишането му. Какво беше неговото учудване, когато към единадесет часът през нощта, Лланга дочу тих гласец, които ясно произнесе два пъти думата: „Нгора, нгора!“, като че ли малкото същество викаше майка си!
XI. Денят 19-и март
При последното спиране Камис пресметна, че по-голямата част от пътя е измината, и ако понататъшното пътуване върви благополучно, скоро ще достигнат целта си.
Когато се разсъмна, нашите пътешественици отново потеглиха напред, заедно с непредвидения мъничък спътник, от когото Лланга за нищо на света не желаеше да се раздели. Хлапакът го настани върху суха трева под навеса на сала и приклекна до него, като не губеше надежда, че дребосъчето ще отвори очи.
Както Макс Юбер, така и Джон Корт бяха напълно уверени, че малкото същество е рожба на някакви горили, шимпанзета, макак, мандрили и др. Разбира се, ако Лланга би им казал, че малката маймунка говори, че през нощта четири пъти е повторила думата „Нгора“, те сигурно биха й обърнали по-голямо внимание, за да узнаят, каква е тази нова маймунска порода. Но Лланга мълчеше, мълчеше, понеже сам не беше уверен, дали просто не му се е сторило, че маймунката приказва. Впрочем хлапакът реши, щом дребосъчето произнесе само още една дума, веднага да съобщи това на приятелите си. Милосърдният хлапак искаше да нахрани маймунката, но с какво? Маймуните се хранят с плодове, а той не би могъл да й предложи друго, освен антилопово месо и печени дрофи. Впрочем в този момент Лланга изобщо нямаше възможност да нахрани малкото същество, понеже то все още беше в безсъзнание, може би изтощено от глад или пък обзето от силна треска, която не му позволяваше да приема храна.
— Е, как е твоята маймунка? — попита Макс Юбер.
— Все спи, приятелю Макс.
— Ами, непременно ли искаш да я задържиш при себе си?
— О, да… да… толкова ми е мъчно за нея!
— Както искаш, обаче пази се да не те издраска; тези маймунки са твърде зли!
— Ах. не! Особено тази… Тя е толкова мъничка… Лицето й е толкова кротко…