— Как ще я наречеш? Жако? Всичките маймуни се наричат Жако!
Но хлапакът не отговори: очевидно, това име никак не му хареса.
Времето пак стана хубаво; пътешествениците не страдаха от горещина, а това беше особено важно сега, когато от двете страни се проточиха голи и блатисти брегове, обрасли само с гъста висока тръстика.
Разбира се, щеше да бъде лошо, ако изведнъж се излееше дъжд от облаците, които закриваха слънцето: тогава нашите пътешественици не биха намерили никакъв подслон, за да се прикрият.
Наоколо прелитаха най-разнообразни птичи ята, но по бреговете не се виждаха нито антилопи, нито елени, нито някакви други тревопасни. По неволя трябваше да се задоволяват с птици и с риба, макар че тази храна им беше дотегнала, и пътешествениците с нетърпение очакваха да стигнат до първата мисия по пътя си, където най-после да хапнат хляб и сол.
През целия ден Камис напразно диреше подходящо заливче за сала, и до 5 часът никъде не можаха да спрат.
— В тази гора няма нищо тайнствено, сякаш е най-обикновен храсталак, и дори не прилича на горите в Америка, където все пак съществува известен риск да бъдем нападнати от червенокожите индианци, за които толкова много се пише! — непрестанно повтаряше Макс Юбер. — Трябва да призная, че отначало очаквах нещо особено от тази гора: онези огньове, блуждаещи високо между клоните на дърветата, бяха раздразнили моето въображение… Къде ли изчезнаха тези невиждани туземци? До този момент не срещнахме нито едно човешко същество.
— Макс — извика Джон Корт, — вижте там!
— Какво? Нима някой горски жител?
— Да, горски жител, но не такъв, какъвто мислите, а четирикрак. Вижте какви прекрасни рога!
— Бивол! — Възкликна Макс Юбер. — Великолепно животно и само на някакви 50 крачки оттук!
Застанал наблизо до сала, без да подозира опасността, биволът наподобяваше каменна статуя, по своята неподвижност. Макс Юбер натисна спусъка; екна гърмеж. Опашката на животното разсече въздуха между тръстиките, и страшен рев, а не обикновено биволско мучене, огласи крайбрежието. Смъртноранено животното падна и обагри с кръвта си крайбрежния пясък.
Подир минута салът спря на мястото, където падна биволът, и форлоперът се приготви да го одере. Джон Корт и Макс Юбер не можаха да се налюбуват на този прекрасен тип на див африкански бик с исполински размери. Можете да си представите картината, когато грамадно стадо от 200 — 300 подобни животни се носи по равнината и вдига облаци прах!
Този бик беше от онези, които туземците наричат „онжди“, т.е. самотен бик — скитник, който по размерите си надминава всички свои сродници, и европейски, и американски. Челото му е по-тясно, муцуната — по-издължена и малко прилича на муцуната на лоса, рогата му са грамадни и извити надолу. Месото на тези животни е извънредно вкусно.
Форлоперът скочи на брега и веднага се зае с работа; понеже не желаеше да натрупа излишна тежест върху сала, изряза само най-хубавите части, а другото остави на брега: 40–45 килограма месо бяха предостатъчен запас за няколко дена.
Докато Камис и двамата младежи се занимаваха на брега с убитото животно, Лланга, който всякога от всичко се интересуваше, дори за миг не отърча да види грамадния бивол с толкова необикновени рога, а остана под навеса на сала, до своя малък храненик. Причината бе, че когато изтрещя гърмежът, малкото същество трепна, отхвърли ръчички и без да отвори очи, пак пошепна с малките си устнички същата дума: „Нгора… Нгора“…
Сега Лланга беше сигурен, че не се лъже. Жалният гласец на дребосъчето трогна хлапака до дълбочината на душата му; опита се да капне няколко капки вода в устата на малкото същество, но белите, като бисери зъбчета, бяха здраво стиснати. Тогава Лланга започна да мокри устничките му със снопче суха трева, натопено във вода. Като че ли това беше приятно на дребосъчето, понеже малката ръчичка сякаш стисна ръката на момчето и думата „Нгора“ по-ласкаво се отрони от устата му. „А Макс казва, че това е маймунка!“ — печално помисли Лланга и щом дребосъчето отново потъна в сън, побърза да отиде при своите приятели, за да им разкаже всичко.
— Е, как е твоята маймунка? — попита Макс Юбер.
Лланга го изгледа сякаш с упрек, после ласкаво постави ръка върху рамото му и каза:
— Това не е маймунка, приятелю Макс!…
— Не е маймунка?! — възкликнаха двамата младежи. — Нима си въобразяваш, че е дете, като тебе!
— Да, дете… Не като мене, но все пак дете! — настоя хлапакът. — Знае да говори… Снощи говореше…
— Знае да говори?
— Да… Преди малко пак говореше… Каза „нгора“ няколко пъти…
— Пак същата дума! — възкликна Джон Корт. — Такава, каквато и аз неотдавна чух. Трябва да проверим това, драги Макс!