XII. В гората
Край догарящия огън лежаха трима мъже, толкова изнурени и измъчени, че нямаха сили дори да се помръднат. Бяха капнали от умора. Набързо облякоха дрехите си, изсушени от огъня и отново потънаха в дълбок сън.
Никой от тях не би могъл да каже, дали е нощ или ден. Към коя страна е изток? Кой би могъл да определи това сега? Наоколо цареше ужасна непрогледна тъмнина. Къде са попаднали? В бездънна пропаст? В дълбока пещера? Не, наоколо се виждаше плътна стена от исполински дървета, и погледът не можеше да проникне по-далече от два-три метра. На шест-седем метра височина, долните клони на дърветата образуваха дебел, непроницаем покрив.
Тези трима мъже, легнали край огъня, бяха нашите приятели — Джон Корт, Макс Юбер и Камис. Сами не знаеха, как и тримата бяха попаднали тук. На кого дължеха своето спасение? Кой е запалил този огън, кой е изсушил дрехите им, когато всички бяха изпаднали в безсъзнание?…
Лланга не беше при тях, а също и спасеното от него дребосъче. Кой знае, може би добросърдечният хлапак е загинал в желанието си още веднъж да спаси своя храненик?
Сега нашите пътешественици нямаха нито оръжие, нито патрони, нито сал, нито хранителни припаси. Дори не знаеха, в коя посока да подирят реката Йохаузен: от нея не виждаха нито следа!
Какво ги очакваше в бъдеще? Глад! Смърт от изтощение! Впрочем засега не съществуваше такава опасност: тук, до огъня, неизвестни ръце бяха оставили парчета сварено биволско месо, което тримата бързо разделиха помежду си.
Пръв се събуди Джон Корт.
Наоколо беше съвсем тъмно, но когато очите му свикнаха с тъмнината, младежът забеляза фигурите на Макс Юбер и на Камис, легнали под дърветата. Преди да ги разбуди, Джон Корт стъкна огъня, като хвърли малко суха трева и съчки върху полуизгасналите въглени. Изведнъж избухна силен, ярък пламък.
Пращенето на огъня пробуди и другите двама.
— Къде сме? — попита Макс Юбер.
— Там, където са ни донесли! — отговори Джон Корт.
— Откога сме тук? Кога се случи нашата катастрофа, вчера или завчера? — продължи младият французин.
Камис само сви рамене.
— Ами, къде е Лланга? Навярно е загинал, без да могат да го спасят онези, които са спасили нас!…
Никой не отговори. Макс Юбер въздъхна:
— Бедното момче!… Мъчно ми е!… Затова ли го изтръгнахме из ръцете на страшните динки.
Разбира се, всички бяха забравили за малкия храненик на Лланга: сега ги вълнуваха много по-важни въпроси.
— Струва ми се, че си спомням, как малко преди катастрофата, Камис изхвърли пушките ни и сандъка с патроните върху някаква скала!… — промълви американецът.
— Да, наистина сторих това! — потвърди форлоперът.
— Освен това, като че ли по същото време зърнах някакви хора на левия бряг, навярно туземци… десет-двадесет души, които тичаха към водопада!…
— Туземци ли, г-н Джон? — учудено попита Камис.
— Да, сигурно те са ни спасили, като са ни извадили от водата, а после са ни настанили тук. Същевременно донесли някакви остатъци от храната ни, запалили огън, за да се стоплим, а след това изчезнали!
— Без да оставят никакви следи! — добави Макс Юбер.
— Почакайте, драги Макс, още не знаем това. Може би стоят наблизо, понеже не мога да допусна, че са ни изоставили на произвола на съдбата, след като са положили толкова грижи за спасяването ни — възрази американецът.
— Ех, какъв мрак! Дали е ден или нощ?
Докато младежите разговаряха, форлоперът мълчаливо стана и започна да се разхожда из малкото свободно пространство между дърветата, като се стараеше да зърне макар късче от небето, за да определи дали е нощ или ден. Камис викаше на помощ всичките свои способности да налучква посоката; способности, които именно в този момент му бяха най-нужни.
Разбира се, неотклонно бяха вървели все на югозапад, обаче къде точно е югозапад сега? Дали природният инстинкт на Камис ще му подскаже правилния път? Този въпрос беше се загнездил в мозъка на всеки един от тримата пътешественици.
— Г-н Макс — попита форлоперът, — сигурен ли сте, че сте видели туземци?
— Да, Камис, сигурен съм! Видях ги как тичаха към водопада, точно в момента, когато салът се блъсна о скалата.
— Къде ги видяхте? На кой бряг?
— На левия бряг, отлично помня.
— Прекрасно, в такъв случай, сега сме на изток от реката Йохаузен! — решително заяви Камис.
— Значи в най-глухата част на гората! — забеляза Джон Корт. — Интересно е да се знае на какво разстояние сме от реката?
— Едва ли сме много далече от нея — отговори Макс Юбер, — понеже нашите спасители надали са ни носили дълго време. Пък и защо ли биха сторили това?