— Разбира се — съгласи се Камис, — и аз мисля, че реката Йохаузен не е далече. Най-добре ще бъде ако отидем при нея, за да продължим пътуването с нов сал, след като отминем водопадите!
— Да, но как ще живеем? С какво ще се храним? Нямаме нито пушки, нито патрони! — обади се французинът.
— Освен това — добави Джон Корт, — към коя посока да дириме реката Йохаузен?… Дори да допуснем, че наистина сме на левия бряг, това още не може да ни послужи за указание, коя е правилната посока и накъде трябва да тръгнем, за да отидем при нея!
— А най-важното, изобщо не знаем как да се измъкнем из тази гора!
— О, много ясно е — отговори Камис. — Ето, оттук ще се измъкнем! — и посочи към мястото, където прясно откъснати лиани свидетелствуваха, че оттам неотдавна са минали хора. По-нататък се открояваше едва забележима лъкатушна пътека. Но къде води тази пътека? Към реката?… Това не беше сигурно; възможно е да се пресича от други подобни пътеки и да води към дълбочината на гората, и тогава как биха могли да се ориентират из лабиринта? Остатъците от месото ще са достатъчни най-много за две денонощия, а после?… За вода не се тревожеха, понеже из тази част на Африка дъждовете са толкова чести, че ще им дадат възможност да задоволяват жаждата си, дори да не достигнат до реката. Независимо от всичките тези съображения, все пак беше за предпочитане да тръгнат на някъде.
— Преди всичко да похапнем, за да подкрепим силите си — продължи практичният Джон Корт.
— Да, не е лошо да хапнем, но още по-добре щеше да бъде, ако имахме и малко бистра и студена вода от реката Йохаузен, — промълви Макс Юбер.
Другарите му мълчаливо въздъхнаха, а после и тримата започнаха лакомо да се хранят. Обкръжаващият ги мрак и дълбоката тишина им действаха твърде угнетително. Тук дори птичка не би могла да прелети, толкова гъсто бяха преплетени клоните и листата; отникъде не долиташе никакъв звук; из въздуха тегнеше някаква лека, влажна мъгла, просмукана от миризмата на почвата. Отвреме навреме тишината се нарушаваше от паднал, изсъхнал лист, от лекия трясък на суха вейка или от съскането на младо змийче; дори крачките на хората се заглушаваха от гъстия, зелен мъх, покрил цялата почва сякаш килим. Само облаци насекоми и москити се носеха из въздуха, като остро жужеха и шумолеха с крилцата си.
Тримата скоро се нахраниха и станаха. Камис събра остатъците от биволско месо и тръгна нататък, където водеше проходът между разкъсаните лиани. Младежите го последваха; Макс Юбер се спря за минута, и високо извика:
— Лланга!… Лланга!… Лланга!…
Но не получи никакъв отговор. И тримата напрегнато се вслушаха; момчето не се обади.
— Хайде! — каза форлоперът и закрачи напред.
Едва направи няколко крачки и неочаквано се спря.
— Какво има? — едновременно попитаха Джон Корт и Макс Юбер.
— Огън… по-право, светлина… Струва ми се, че е факел!
— Туземци! — извика Макс Юбер.
— Да почакаме, за да видим!
Факелът се появи откъм пътеката, на стотина крачки от пътешествениците; почти не осветяваше гората, но приличаше на кърваво-червена точка всред дълбокия мрак, и хвърляше слаби отблясъци върху долните части на най-близките дървета.
Накъде и в каква посока се движеше този, който носеше факела? Дали ги заплашваше нападение, или пък това беше неочаквано спасение?
Камис и двамата му другари не посмяха да продължат напред; нямаха почти никакво оръжие. Форлоперът имаше затъкната в пояса си една малка брадва, а младежите разполагаха само с джобните си ножове. Изминаха няколко минути; факелът стоеше на същото място. Невъзможно беше да предположат, че това е блуждаещ огън; в противното ги убеждаваха червеният цвят на пламъка и дребните искри, които отвреме навреме прелитаха из въздуха, сякаш огнени мушици.
— Какво да сторим? — попита Джон Корт.
— Да отидем при тази светлина, щом тя не идва при нас! — решително каза Макс Юбер.
— Хайде! — съгласи се Камис и тръгна напред по пътеката.
Колкото те напредваха, толкова факелът се отдалечаваше. Нима носещият го туземец е видял, че нашите пътешественици тръгнаха напред?… Дали пък не се ръководи от желанието да им осветява пътя из този непрогледен мрак… и да ги отведе до реката Йохаузен, или до някой друг приток на Убанги?…
Впрочем сега не беше време за обсъждане на тези въпроси. Трябваше да вървят подир светлината, да се опитат да излязат из гората и да определят правилната югозападна посока, за да продължат пътя си.
— Хайде! — повтори форлоперът.
И всички тръгнаха по добре утъпканата пътека, прокарана от животни или от хора. Понякога срещаха познати дървета, но често попадаха и на нови видове, например, Hura crepitans, чиито плодове експлодират, а кората им съдържа млечен сок; по-нататък „дърво-крава“, за което дотогава мислеха, че се среща само в Америка: цофар или свирещо дърво, чийто листа издават остър звук, когато вятърът минава през тях, и за което също мислеха, че се среща само из горите в Нубия.