В момента, когато Камис и спътниците му влязоха в колибата, едър вагди и вагдианка станаха от местата си.
— Нгора!… Нгора! Ли-Маи!… — извика дребосъчето.
А бащата, като вярваше, че ще бъде по-добре разбран, отчетливо произнесе: „фатер, фатер“ и се удари по гърдите.
Лланга пристъпи към майката на Ли-Маи и тя изведнъж започна да го притиска до гърдите си и да го милва, като се стараеше да изкаже безкрайната си благодарност към спасителя на детенцето й.
Бащата беше едър, с широки плещи, с пропорционално телосложение, макар че ръцете му бяха твърде дълги, с грамадни китки. Краката му, малко изкривени в коленете, стъпваха върху целите стъпала. Цветът на кожата му не беше много тъмен, както е при повечето туземци, които предимно се хранят с месо, а не с плодове или с корени. Гъсти червеникави косми се виеха по цялото му тяло; имаше слабо изпъкнали мускули, а очите му бяха малки, но черни и силно блестящи. Жената имаше твърде приятна външност: ласкаво приветливо лице, добродушен поглед и ослепително бели, равни зъби. Не беше лишена от известна доза кокетство: в късата й къдрава коса се виждаха няколко стръкчета треви и цветя, а на врата си имаше гердан от стъклени мъниста — твърде странно явление всред тази глуха девствена гора. Изобщо младата вагдианка приличаше на жените на южните кафри по своите красиви плещи и ръце и по тънките си пръсти и крака, на които биха завидели много европейски жени. И нейното тяло беше покрито с червеникави къдрави косми, а на врата й висеше също такъв орден на доктор Йохаузен, какъвто имаше Ли-Маи.
За най-голямо свое огорчение Джон Корт и Макс Юбер се убедиха, че не могат да разговарят с родителите на Ли-Маи. Обаче беше ясно, че тези първобитни хора полагаха всички усилия, за да изпълнят дълга си на гостоприемство. Бащата побърза да предложи няколко плодове, наречени „матофе“, които имат твърде приятен вкус и аромат.
Гостите приеха предложените плодове и си хапнаха от тях, за най-голямо удоволствие на семейството на Ли-Маи. При разговора си вагдите бяха извънредно ограничени; думите им най-често започват със звуковете нг, мгу, мс, както е обикновено при туземните наречия в Конго. Майката на Ли-Маи се задоволи да произнесе само няколко думи; очевидно, нейният език не беше надарен със способността, свойствена на езиците на жените от Новия и от Стария Свят да прави 12000 оборота в минута.
Като че ли вагдите имаха толкова представи, колкото са необходими за всекидневните потреби в живота им, и толкова думи, колкото им трябват, за да изразят тези представи. Освен това липсваха им и най-елементарните и религиозни чувства, които съществуват дори у най-нисшите диви племена, но затова пък семейното чувство и чувството на взаимна симпатия, несъмнено съществуваха: личеше от взаимните ласки на сина към родителите и на родителите към детето, въпреки че то беше на такава възраст, когато в животинския свят родителските нежност и любов окончателно се прекратяват.
Макс Юбер, Джон Корт, Камис и Лланга останаха около четвърт час при родителите на Ли-Маи, а после, придружени от дребосъчето, побързаха да се върнат в колибата, където им беше съдено да останат неизвестно колко време.
Тук Ли-Маи прегърна и целуна Лланга, а с другите се сбогува, като им протегна не лапата си, като куче, не и ръката, както би сторил орангутангът, а изведнъж подаде и двете си ръчички, които Джон Корт и Макс Юбер стиснаха по-приятелски и по-сърдечно, отколкото Камис.
— Знаете ли, драги Макс, за да проучите основно този нов тип, трябва да поживеем при тях много години, а аз дълбоко вярвам, че подир няколко дена ще напуснем това въздушно село и тези горски жители! — каза Джон Корт, когато останаха сами.
— Е, всичко зависи от негово величество Мсело-Тала-Тала — възрази Макс Юбер. — Може би ще пожелае да ни остави при своята особа в качеството на камерхери на вагдийския двор!…
XV. Три седмици между горските жители
Сега целият въпрос се свеждаше към това, колко време е съдено на нашите пътешественици да останат тук? Дали няма да се случи нещо ново, което да измени тяхното твърде незавидно положение? Надзорът над тях беше особено внимателен и всеки опит за бягство едва ли би имал успех. Пък и къде да избягат? Как да стигнат до края на тази гора, или поне до реката Йохаузен?
Въпреки любовта си към необикновеното Макс Юбер започна да идва до заключението, че това „необикновено“ много ще изгуби от своята прелест, щом продължи повече отколкото трябва и едва подчиняваше у себе си желанието, час по-скоро да се върне във факторията Либревил.