И така по неволя трябваше да се подчинят и да поживеят известно време във въздушното село на тези горски жители.
Впрочем справедливо е да добавим, че вагдите бяха миролюбив и спокоен народ, много по-малко любопитни и досадни, отколкото са другите племена из централна Африка. Когато видяха белите хора и двамата туземци от Конго — Камиса и Лланга, тези горски жители проявиха по-малко учудване, отколкото биха проявили диваците от централна Африка или Австралия. Напротив отнесоха се почти равнодушно, без да зяпат с широко отворени уста. И после по отношение на ловкостта дори най-опитният акробат не би могъл да се сравни с който и да е измежду вагдите, а същото може да се каже и относително точността на окото: със своите малки стрели вагдите почти винаги улучваха птица, която лети. Те отиваха на лов не само за птици, но и за елени, за антилопи, за биволи и дори за носорози, и всякога действат със своите прости оръжия — дървени брадви и къси стрели.
Макс Юбер имаше желание да отиде с тях на лов, за да се полюбува на ловкостта им и да проучи евентуалните възможности за сполучливо бягство. Но такъв случай не му се удаваше. На няколко пъти щеше да се подаде на изкушението да стреля върху птиците, които на цели ята прелитаха из клоните на дърветата, но първо: Колло всякога се грижеше да имат неизчерпаем запас от птици и друго месо, и всеки ден им носеше прясна вода и съчки за огъня; а второ — според мнението на всички, беше неразумно да употреби пушката, като оръжие за лов, защото по този начин ще издаде пред вагдите нейната сила, която би могла да им послужи при самозащита.
Услужливият Колло не само ги снабдяваше с месо, с вода, с плодове и с топливо, но пое върху себе си и длъжността готвач, подпомогнат от Лланга. Печеше, а понякога и вареше в глинено гърне от местна фабрикация месо и корени, при което, за най-голяма радост на Макс Юбер, винаги имаше достатъчно сол. Разбира се, не беше същата сол, същият хлорист натрий, който се съдържа в морската вода, а каменна сол, много разпространена из Африка, Азия и Америка; очевидно такава сол имаше в изобилие из околностите на Нгала. Вероятно простият инстинкт беше научил дивите вагли да употребяват необходимата за човешкия стомах подправка, както би могло да се случи с всяко животно. Интересно е да се знае, по какъв начин тези горски жители добиваха огън, дали чрез силно триене на две сухи дървени парчета? Оказа се, че си служат с кремък, а с получените искри запалват влакната на един особен палмов орех, които притежават всичките свойства на праханта.
Освен с месо, вагдите се хранеха с корени, които варяха или печеха, и с най-разнообразни плодове: от дървото „адансония“, известни под името „маймунски хляб“, с кестени, които съдържат особено тлъсто вещество, което напълно може да замени маслото, с плодовете на дървото „киелия“ — дълго до 60 сантиметра, извънредно хранителни, с банани, с фурми и др. Освен това вагдите се хранят и с мед, какъвто лесно намират, като проследяват „медната кукувица“, размесват го с вода, прибавят сокове от други растения и приготовляват твърде силно спиртно питие. Впрочем в това нямаше нищо чудно, понеже и африканските мандрили, най-обикновени маймуни, извънредно много обичат спиртните напитки.
Трябва да добавим, че бистрата и бързотечна река, която протичаше под селото Нгала, предостатъчно снабдяваше вагдите с всички видове риба, които се срещаха и в реката Йохаузен. Пътешествениците не знаеха само, дали тази река по-нататък става плавателна, и дали вагдите си служат с лодки или салове когато ловят риба. Нашите приятели трябваше на всяка цена да узнаят това, предвид на евентуално бягство.
Скоро узнаха, че вагдите могат да правят лодки, по-първобитни и от индианските пироги, наистина, но все пак лодки, издълбани от дебели дънери. Плуването с тях ставаше с помощта на малка, плоска лопата, а когато духаше попътен вятър, вагдите издигаха твърде прости платна, изплетени от тънки, жилави лиани.
От края на пода се виждаше част от реката, широка 10–12 метра, която правеше остър завой и изчезваше всред гъсталака.
По-късно Джон Корт узна, че вагдите не познават нито градинарството, нито земеделието и изобщо не могат да обработват земята. Впрочем това би могло да се дължи и на местните условия, които не бяха подходящи за земеделски работи.
Като проучи и изследва всичко, младият американец започна внимателно да наблюдава, дали вагдите се подчиняват на някакво нравствено или религиозно чувство.
— Е, докъде стигнахте със своите наблюдения? — попита го веднъж Макс Юбер.
— Да, несъмнено притежават известни чувства, известна представа за честност, за правото на собственост. Различават доброто от лошото. Наистина съзнанието за добра и лоша постъпка притежава и кучето, както и представата за правото на собственост, за „мое“ и за „твое“. Например завчера бях свидетел как заловиха едно момче, което откраднало чужди плодове; набиха го хубавичко и с презрение го изоставиха сам, а хлапето избяга, очевидно силно засрамено. Освен това, Макс, дали сте забелязал, че нашият Колло се изчервява? Тази особеност е чисто човешка; дали човек почервенява от срам, от смущение или от радост — няма значение, тези чувства свидетелствуват за присъствието на съзнание, на душа.