— Щом е така, Джон, защо все още упорито отказвате да ги причислите към човешкия род? — усмихна се Макс Юбер.
— Защото, драги Макс, те нямат представа за висшето същество, нямат никакво религиозно чувство; нямат нито храмове, нито идоли, нито жреци, нито дух или божество, на което да се кланят, и от което да се страхуват!
— Ако такова божество за тях не е свещеният Мсело-Тала-Тала, на когото още не сме видели дори крайчеца на носа!
— Разбира се, в този случай бихме могли да си послужим и с отровата атропин, чието действие за човека е ужасно, а върху животните изобщо не действува. Но откъде да вземем атропин?
Независимо от всичко до днес в селото не произлезе нито един смъртен случай, за да могат нашите приятели да видят, дали вагдите погребват своите покойници или ги изгарят, и изобщо дали у тях съществува някакъв култ към мъртвите.
Наистина, вагдите нямаха нито жреци, нито магьосници, но имаха войници, специално въоръжени с лъкове, стрели, брадви и копия — около стотина едри и здрави мъже. Джон Корт още не знаеше, дали техните задължения са, да пазят само свещената особа на краля, или пък представляват отбранителна и нападателна сила. Възможно е в голямата гора да живеят и други подобни племена, които непрестанно водят междуособни войни, както правят всичките африкански диваци.
Впрочем вагдите едва ли поддържаха някакви сношения с другите туземци из Убанги, Бахирми, Судан или Конго. Навярно не познаваха дори и джуджетата от племето бамбусти, трудолюбиви земеделци, за които говорят английският мисионер Алберт Лид и Стенли, иначе чрез тях би се знаело за съществуванието на племето вагди, и честта за тяхното откриване не би се паднала на Джон Корт и на Макс Юбер.
— Ако тези вагди се избиват помежду си, това ще бъде първото доказателство, че спадат към хората, а не към животните — забеляза Макс Юбер.
Трябва да се предполага, че в това отношение войниците-вагди не бездействуваха, понеже нашите пътешественици забелязаха, че подир отсъствия от два-три дена, много от тях се връщаха ранени и донасяха различни предмети, не от вагдийски произход: оръжия, домашни съдове и др.
На няколко пъти форлоперът се опита да напусне селото, но войниците, които пазеха стълбата, не му позволяваха да слезе, и не всякога се отнасяха любезно към него. Веднъж дори Камис щеше да си изпати и не се знае как би завършил неговият необмислен опит, ако не беше се намесил навреме бащата на Ли-Маи. Поради застъпничеството му, между него и един едър вагди избухна остър спор. Този вагди се казваше Рагги; очевидно беше висш военен началник. Това ясно личеше от неговата самонадеяна горделива осанка, от поведението му и от властния глас, свикнал да дава заповеди.
Пътешествениците се надяваха, че поради опита за бягство, сигурно ще ги изправят за отговор пред ясните очи на негово величество Мсело-Тала-Тала; но очевидно Рагги притежаваше широки пълномощия и затова по-добре беше да не възбуждат гнева му, а търпеливо да дочакат по-удобен случай за бягство. Щом вагдите нападат своите едноплеменници, много вероятно беше, че и те рано или късно ще им отплатят със същото, и тогава, при общата суматоха, няма да е трудно да избягат. Добре, ще избягат, а после?…
За нещастие от този момент не произлязоха никакви нападения над селото Нгала, ако не се смятат нападенията на животните, каквито нашите пътешественици още не бяха видели.
Всички вагди живееха в селото; дори и онези, които през деня отиваха на лов или риболов, винаги се връщаха щом слънцето залезе. Обаче долу, на брега на реката, бяха построени много колиби, сякаш речно пристанище, където се събираха всички риболовни лодки, които намираха там защита срещу нападенията от хипопотами, от ламантини, т.е. тревоядни китове, и от крокодили, които се срещат в грамадни количества из всичките африкански реки.
Но на 9-и април изведнъж настъпи страшна суматоха. Откъм реката долетяха страшни викове. Дали не е нападение от неприятели-туземци; положението на Нгала е почти непристъпно, обаче ако на обсаждащите им хрумне да подпалят дърветата, нещастието е неминуемо!