При първите викове Рагги и около тридесет войници се втурнаха надолу по стълбата, а Ли-Маи отведе Джон Корт, Макс Юбер, Камиса и Лланга към онази страна на селото, откъдето се виждаше реката. По левия бряг на реката се носеше в кариер цяло стадо не хипопотами, а речни свини, които бурите наричат „bosck wark“, а англичаните — "bash-pigs, и унищожаваше всичко по пътя си; от колибите не остана нито следа, когато на местопроизшествието дотърчаха Рагги и неговите войници.
Тези диви свини са по-дребни от европейските, но много по-силни и по свирепи. Из Африка се срещат почти навсякъде; и из околностите на нос Добра Надежда, и в Гвиана, и в Конго, и в Камерун, и нанасят страшни опустошения. Четината им е мека, лъскава, сиво-червеникава, с оранжев оттенък; острите им уши завършват с пискюлчета; по гърба си имат наежена черна грива; муцуната е извънредно широка и силно наподобява муцуната на хипопотама; мъжките имат някакъв голям костен израстък на челото си между очите. Извънредно злобни и свирепи тези животни са много опасни, особено когато са на големи стада. Сега нападащото стадо наброяваше не по малко от сто глави, които представляваха сериозна опасност.
Джон Корт, Макс Юбер, Камис и Лланга видяха ясно цялата борба на вагдите с разяреното стадо. Борбата продължи малко, но със страшно ожесточение. Войниците-вагди проявиха особена храброст; без да си послужат със стрелите и с копията, просто се нахвърлиха върху бясно летящото стадо и започнаха да нанасят мощни удари с брадвите си по главите на дивите свини. Не след дълго стадото се пръсна в паническо бягство и отвсякъде потекоха кървави поточета към реката.
Макс Юбер пожела да вземе участие в борбата, като гръмне няколко пъти с пушката си, но благоразумният Джон Корт го задържа:
— Нека да запазим куршумите за по-важен случай, за решителния момент. Когато владееш гърма…
— Трябва да гърмиш навреме, нали, Джон? — прекъсна го Макс Юбер. — А понеже това време още не е настъпило, засега трябва да прикрием гърмежите си!…
XVI. Негово величество Мсело-Тала-Тала
Денят 15 април като че ли щеше да внесе известно разнообразие и оживление в обикновено спокойното съществувание на жителите на Нгала. Бяха изминали повече от три седмици, откогато Джон Корт и другарите му попаднаха всред тези странни същества, представляващи съединителното звено между атропоидите и човека. През това време младият американец можа подробно да изучи характера им, техните нрави и обичаи, и да си вземе много бележки от най-интересно естество; обаче за да бъде от полза всичко това за науката, трябваше да се върнат в Конго, а оттам да достигнат до Либревил.
През деня на 15 април времето беше великолепно. Яркото слънце обливаше с топлина и със светлина всичките улици и площади на въздушното село. До този ден Джон Корт и Макс Юбер се срещаха редовно със семейството на Ли-Маи. Не минаваше ден, без това мило семейство да дойде на гости при чужденците, или пък последните да не отидат в колибата на Ли-Маи. От своя страна Ли-Маи и Лланга изобщо бяха неразделни.
За съжаление непознаването на вагдийския език лишаваше приятелите от взаимното удоволствие да споделят мислите си. Езикът на домакините беше твърде труден, макар че се състоеше само от твърде ограничен брой думи, които служеха за изразяването на също такъв брой ограничени представи. Джон Корт можа да усвои няколко думи, но все пак още нямаше възможност да води свободен разговор с вагдите. Най-чудното беше, че вагдийският език съдържаше много думи, характерни за местните туземски наречия из Конго. Това обстоятелство като че ли подсказваше, че вагдите са имали известни сношения с племената на Убанги, впрочем може би само с няколко туземци от Конго, на които повече не е било съдено да се върнат в родината си. Освен това бащата на Ли-Маи често употребяваше при разговора и немски думи, изопачени до невъзможност, но все пак думи от немски произход. Когато едрият вагди произнасяше името на Мсело-Тала-Тала, винаги навеждаше глава, в знак на най-дълбоко уважение и почит към своя монарх. При разходките, когато Макс Юбер се опитваше да приближи до жилището на краля, бащата на Ли-Маи винаги го задържаше, като се стараеше да му обясни, че никой няма право да пристъпи прага на свещената колиба.
На 15 април, към три часът след обед, цялото семейство на Ли-Маи дойде при чужденците, които веднага забелязаха, че всички са нагиздени празнично: бащата беше си направил висока прическа, украсена с пера, а върху плещите му лежеше плащ от дървесинна кора; майката беше с къса рокличка, от особена тъкан вагдийско производство, с огърлица от стъклени маниста, а малкият Ли-Маи беше препасан с пояс от изкусно преплетени треви.